от Учител Джу Дин Шакия и е свързан с Минг Зхен (Чуан Яан) Шакия

Един върховен военачалник спрял в манастир по пътя за дома, връщайки се от успешна военна кампания. Той се отбил да посети предстоятеля, който бил негов стар учител. Докато седели на двора на чашка чай и беседвали с удоволствие, били смутени от спор между послушник и старши монах. Послушникът се оплаквал, че медитативната техника, която старшият монах му бил назначил, била неефективна и нестойностна. “Тя не ми помага да се концентрирам, а още по-малко да медитирам, викал послушникът. Дай ми по-надеждна техника.” Виждайки, че спорът опечалява неговия стар учител, военачалникът се изправил и казал: “Учителю, позволи ми да помогна на този момък.” Щом учителят кимнал в знак на съгласие, военачалникът повикал шестима от своите стрелци с лъкове. После напълнил до горе чашата си за чай и внимателно я подал на послушника: “Вземи тази чаша и тръгни с нея из двора, но без да разливаш нито капка.” Когато послушникът поел чашата, военачалникът изкомандвал стрелците: “Вървете подир него. Ако разлее и една капка, разстреляйте го.” Стрелците опънали своите лъкове и започнали да следват послушника, който в следващите двадесет минути се научил как да се концентрира.

Скъпи приятели, решителността няма заместител. Просветлението е сериозно нещо. То няма да бъде постигнато чрез непостоянство и небрежност. Вие трябва да сте решени да успеете и да сте постоянни в своята решителност.

Изглежда странно, но успехът в медитацията има същите изисквания като при извършването на престъпно деяние. Необходимо е човек да има мотив, средство и възможност. За да извършите престъпление не е достатъчно да притежавате само едно от тях. Трябва да притежавате и трите - мотив, средство и възможност. С цел да улесня разбирането ви за това ще ви разкажа няколко истории. Първата съм я наблюдавал лично. През 1900 г., след прочутия бунт на боксьорите срещу чужденците, осем чуждестранни властници, предизвикани от нападенията върху техните консулства, изпратиха свои части срещу Бейжинг. Манчу императорът Гуанг Сюй и императрицата вдовица Зи Си бяха дали подкрепа на боксьорите при техните атаки над чужденците и по тази причина се опасяваха за живота си. Дегизирани, те напуснаха Бейжинг и се отправиха към по-сигурната провинция Шанхай. Аз бях член на тяхната свита. Никой от нас не беше подготвен за това пътуване. Тръгнахме толкова внезапно и при такива екстрени обстоятелства, че не ни остана време да се снабдим със запаси за пътуването. Нямахме никаква храна, нито коне и пари. Както бихте могли да се досетите, операцията беше особено тежка за императорското семейство. Никой от тях не знаеше какво е глад. Досега всяка прищявка на техния апетит беше задоволявана с най-качествени деликатеси. И, разбира се, на тях никога не им се беше налагало да ходят дълго пеша. Столовете-носилки и каретите неизменно поддържаха нозете им на прилично разстояние от земята. Сега обаче всички те се опитваха да минат за ... обикновени граждани. Първия ден вървяхме и вървяхме и съответно ставахме все по-гладни и по-гладни. Императорските конюшни и кухни сега бяха само дразнещи спомени. В крайна сметка, изтощени и изгладнели, ние започнахме да просим храна и един селянин ни ощастливи със стебла и листа от сладки картофи, които честно казано се даваха на прасетата. Императорът, който беше разглезен и мекушав, никога преди това не беше опитвал храна за свине. Сега обаче заради големия си глад той наистина сметна, че стеблата и листата са вкусни. “Какава е тази чудесна храна, попита той и остана изключително изненадан, когато научи каква е храната. Дайте ми още, каза той, и яде, докато можа, с удоволствие.” Но ние не можехме повече да се бавим заради тази приятна храна, тъй като бягахме от осем различни армии. Трябваше “да ядем и да бягаме”, както се казва. Затова бързо продължихме похода си.

Ето как могъщият император на Китай, който до този момент единствено бе носен и не беше се хранил с друго освен с най-изтънчените чревоугоднически блюда, сега се тътреше по пътя и ядеше фураж. Допускам, че вие бихте могли да кажете, че така той е влязъл във форма, включително и умствена, защото е “изпуснал” своя императорски въздух и се калил в скромност и простота поради положението. Но кое беше онова, което мотивираше императора да ходи толкова бързо и да се храни с такава непретенциозна храна? Ще ви кажа. Той бягаше, за да спаси живота си и така неочаквано разви остър усет за важното и маловажното в неговото начинание.

По-късно, когато мирът беше възстановен и чужденците напуснаха страната, императорът и императрицата-вдовица можаха да се завърнат в Бейжинг и той възстанови предишния си начин на живот. Отново стана недостижимия и могъщ господар. Щом усетеше и най-лек спазъм, предизвикан от глад, той се тъпчеше с деликатеси и, разбира се, никъде не ходеше пеша. Докато спасяваше живота си с бягство, той беше направен от стомана. Но после отново стана разглезен и мекушав. Ако беше приложил същата решителност към враговете на своя дух, която бе демонстрирал при бягството от враговете на своята плът, щеше ли да има нещо на света, което да не постигне? Е, ние всички знаем какво се случи с династията Манчу.

Скъпи приятели, демоните на мързела, гордостта и ненаситността не стоят мирни. Те постоянно воюват. Само свирепата решителност е в състояние да ги усмири. Но макар и усмирени, те се притаяват и чакат, готови да се появят отново при най-малкото отстъпление от нашата твърдост. Решителност и съобразителност - тези две качества са незаменими. Никога не ставайте роби на удобството и комфорта. Научете се да се адаптирате към всяка ситуация. Приемайте повече трудното, отколкото лесното. Трудностите са предизвикателства. Именно при преодоляването на тези предизвикателства вие ще развиете способностите и характера си. Не се страхувайте от неуспехи. Просто опитвайте отново и отново. Една стара поговорка гласи: “Здравият разум идва от опита, а опита идва от неразумните решения.” Ако не позволявате на неуспехите да ви сломят, те ще се превърнат в основа, върху която да градите своите успехи.

Нека ви разкажа за един обикновен човек, който имал необикновено име - Драконовия панталон на господаря император. Някога - всъщност през втората половина на шестнадесети век - живял беден и неграмотен мъж, който силно желаел да бъде просветлен. Той смятал себе си за твърде окаян и нищожен, за да стане будистки монах. Въпреки това се решил да отиде в манастир, където помолил да му дадат полска работа. Всеки ден този скромен човек работил от зори до здрач. Той бил твърде срамежлив да се изправи пред някого и директно да поиска помощ. Но се надявал, че като наблюдава монасите, ще открие метод, с помощта на който да достигне Просветление. Веднъж в манастира дошъл външен монах. Този монах бил паднал в ниска точка на духовното си развитие и поради това обикалял различни манастири, стремейки се да възвърне своята вяра. Случило се така, че той видял как онзи човек старателно се труди в градината и се почудил на ентусиазма, който влагал в тази черна работа. Защо изглеждал толкова доволен от живота? Каква била неговата тайна? Монахът отишъл при човека и със смирение и уважение го попитал: “Господине, ще бъдете ли така добър да споделите какъв е вашият метод? Каква е вашата практика?” “Аз нямам практика, отговорил мъжът, но определено бих желал да науча някоя. Достопочтени господине, ще бъдете ли любезен да ми дадете едно малко наставление?” Неговата искреност и смиреност впечатлили силно монаха-пришълец. “Вие сторихте за мен това, което мнозина учители не можаха, казал той.” И бивайки истински вдъхновен, той начаса възстановил своята решимост и намерението си да постигне Просветление. После казал на мъжа: “Макар че каквото и наставление да ви дам то няма да е толкова ценно, колкото онова, което ми дадохте с примера си, за мен ще бъде удоволствие да ви помогна, колкото мога. Предлагам, добри ми господине, да положите усилия за разгадаване на хуа тоу “Амитаба... Кой повтаря името на буда?”.

По цели дни, докато работел, мъжът размишлявал над това хуа тоу. Дошла зима и тъй като нямало повече полска работа, мъжът се оттеглил в една пещера в планината, където продължил да се занимава с хуа тоу. Той си стъкмил легло от ароматни борови игли. За храна му служели семена на борови шишарки и корени. От боровия клей си направил гърне, което опекъл на огън. В него разтопявал сняг и си правел чай и супа. Недалеч от неговата пещера имало едно селце. Когато зимата се проточила, запасите от храна в селцето били изразходвани и хората започнали да идват при него и да го молят за храна. Той им дал каквото можал и им показал къде са местата с най-добри борови дървета и корени. Но повечето от тях били твърде слаби, за да си набавят сами храна. Дори още по-лошо - гладуването ги направило зли, егоисти и скъперници. Мъжът знаел какво да предприеме. Той направил голямо гърне от клей и го поставил на средата на селото. После го напълнил със сняг и под него запалил огън. Естествено всички наизлезли да видят какво прави. “Днес, обявил мъжът, ще ви науча как се прави супа от камъни.” Всички му се присмели. Било невъзможно да се сготви супа от камъни. Но мъжът избрал няколко камъка и след като ги измил грижливо, ги пуснал в гърнето. След това, от джобовете на своето протрито палто, той извадил няколко борови шишарки и сухи корени. Един от хората му рекъл: “Ще ти трябва сол за супата.” “А, възкликнал мъжът, аз нямам сол.” “Аз имам, рекъл онзи. Ей сега ще ида и ще ти донеса.” Друг му казал: “Знаеш ли, че в мазето си имам една изсъхнала зелка. Ще я вземеш ли за супата?” “Разбира се, отвърнал мъжът. Тя ще е добре дошла.” Тогава човекът изтичал и донесъл зелката. Един селянин предложил спаружени моркови, докато друг си спомнил за скътана за черни дни лукова глава. Много домакинства дали по шепа ориз. Още няколко стари зеленчуци, малко дива целина, щипка пипер. Скоро във въздуха за всеобща радост се разнесла апетитна миризма на супа. Хората напълнили паниците си и се нахранили с голямо удоволствие. Супа имало достатъчно за всички. “Какъв умен човек, да сготви такава чудесна супа от камъни, казвали всички.” Те му благодарили за рецептата, чиито основни съставки били любов и щедрост.

Мъжът се завърнал в пещерата си и продължил да работи над хуа тоу “Амитаба... Кой повтаря името на буда?” Но популярността му като “готвач на супа от камъни” се разнесла надлъж и нашир. Сестра му и майка му чули за чудесните му умения и решили да го посетят, донасяйки му в дар топче фина коприна. Когато влезли в пещерата, той бил в дълбоко самадхи и нито отговорил на техните ласкави думи, нито приел подаръка им. Разочаровани и ядосани, майката и сестрата подпряли топчето плат на стената и напуснали пещерата. Мъжът живял в тази пещера тринадесет години. В края на този период майка му починала и сестра му решила да го извести за това. Тя била толкова объркана и депресирана, че животът и изглеждал безмислен. Когато влязла в пещерата, тя с изумление установила, че топчето коприна стои опряно на стената точно както го била оставила. “Коя е тази тайна сила, която те прави толкова независим от света, попитала го тя.” “Аз не притежавам тайни сили, отвърнал мъжът. Стремя се да живея като Буда природа. Стремя се да живея като Дарма.” На сестрата това не и се видяло съдържателен отговор и тя се приготвила да си ходи. “Вземи топчето коприна със себе си, казал мъжът. Вземи и нещо далеч по-ценно - и той и дал скъпоценното хуа тоу: “Всеки ден, от сутрин до вечер, си казвай: Амитаба... Кой повтаря имато на буда?” Хуа тоу незабавно увлякло нейното внимание. Даже още преди да си е тръгнала, тя осъществила духовен прогрес чрез него. Нейните мисли, преди възбудени и разпилени, изведнъж се успокоили, фокусирани върху хуа тоу. Вместо отдаване на депресията и усещането за безмисленост, тя била активно въвлечена в разрешаването на въпроса. Била се концентрирала върху нещо отвъд нейните проблеми. Мъжът, виждайки как този метод удовлетворил и очаровал неговата сестра, осъзнал, че за него е настъпило врме да се върне в света, за да се опита да помогне на хората. Той отишъл в манастира, където някога работел като градинар, и приел монашество в Дарма. Само че отказал да живее там. Вместо това продължил до Сиа-мен - град на южното крайбрежие на провинция Фуджиан, където си построил колиба край пътя. Всеки ден събирал корени и диви зеленчуци и приготвял чай, който предлагал на пътниците и пътуващите поклонници безплатно. Когато някой му искал духовен съвет, той повтарял съвета, който му бил дал пътуващият монах - препоръчвал същото хуа тоу.

По това време властвал император Уан Ли. Неговата майка, императрицата, умряла и императорът, поразен от скръб, пожелал да се изпълни великолепна погребална церемония, каквато подобавала за нейна памет. Но кой свещеник бил достоен да извърши церемонията? Това било проблем. Една стара поговорка гласи: “Фамилиарността поражда презрение.” Императорът изглежда познавал всички свещеници от града твърде добре и не смятал никой от тях за достатъчно свят, за да проведе тази служба. Ден след ден той се мъчел да намери подходящ свещеник. Една нощ в съня му се явила неговата майка: “В префектура Чуан Жоу, провинция Фуджиан, казала му тя, има монах, който е квалифициран да проведе службата за мен.” Тя не му дала никаква друга информация. Императорът незабавно изпратил правителствени чиновници до провинция Фуджиан със задача да открият най-светите монаси. Чиновниците, бивайки не по-добри в преценяването на светостта, отколкото днешните, просто събрали най-изтъкнатите монаси, които могли да намерят. Естествено монасите били доволни от оказаната им чест, а чиновниците от това, че изпълнили задачата. Така една голяма група от доволни монаси и служители поели към столицата. По пътя те спрели край колибата на монаха да пият чай. “Достопочтени господа, моля, обяснете ми причината, поради която всички сте толкова щастливи.” Един от изтъкнатите свещеници не се стърпял да се похвали: “Ние пътуваме за столицата, за да проведем погребална церемония за майката на императора.” Това не се сторило повод за радост на монаха. Той уважавал императора и майката императрица, които били ревностни будисти. “Бих желал да ви помогна, казал той, и попитал дали може да ги придружи до столицата.” Чиновниците и свещениците вкупом му се присмели за недодялаността. Хвалещият се свещеник го попитал недоверчиво: “Ти наистина ли искаш да ни помогнеш за провеждането на церемонията?” “О, не, отвърнал монахът, аз желая само да нося багажа ви.” Това е друго, казал свещеникът. Добре, можеш да дойдеш като носач.”

По това време императорът бил замислил тест за определяне на най-достойния свещеник, който да извърши церемонията. Той притежавал “Диамантена сутра”, издълбана върху какмък. Щом чул, че неговите служители и свещениците наближават, наредил този камък да бъде оставен на прага на дворцовата порта. Един по един служителите и свещениците преминавали по камъка. Императорът ги наблюдавал с тъга как вървят, разговаряйки помежду си как ще направят церемонията по-впечатляваща. Последен стигнал до камъка монахът- носач. Когато го забелязал, въпреки че бил неграмотен, той разбрал, че това било свято писание. Спрял и попитал един монах: “Какво казват тези букви?” Онзи се обърнал, погледнал надолу и прочел написаното. “Защо ... та това е “Диамантена сутра”, изненадано казал и продължил да върви и разговаря с другите.” Монахът носач не пожелал да премине прага. Вместо това той коленичил пред камъка и останал извън дворцовата порта. Императорът видял всичко това и наредил на монаха да премине. “Господарю, казал монахът, простете неподчинението ми, но аз не мога да опетня тези свети слова като стъпвам върху тях.” “Ако четеше сутрата, щеше да я държиш в ръце, без да я опетниш, нали, попитал императорът.” “Ако можех да чета, господарю, не бих я опетнил щом я държа в ръцете си.” Императорът се усмихнал: “Тогава прекоси прага като ходиш на ръце.” Монахът направил прехвърляне през ръце и влязал в двореца, докосвайки камъка само с ръцете си. След това императорът постановил, че този скромен монах ще извърши погребалната церемония.

Когато императорът го попитал как възнамерява да процедира, монахът простичко казал: “Ще извърша ритуала утре сутринта. Нужни са ми малък олтар, един шествен лаг, малко тамян, свещи и жертвена храна.” Това определено не била грандиозната церемония, за която императорът си мислел. Допълнително подбуждан от изявените свещеници, той започнал да се съмнява в правотата на решението си този монах да извърши службата. Тогава измислил друг тест. Заповядал на две от най-красивите и опитни куртизанки да отидат в спалнята на монаха и да му помогнат при къпането преди утрешната церемония. Вечерта, съгласно императорската заповед, двете жени отишли при монаха и започнали да го къпят и масажират. Но макар че използвали най-ароматни мазила и парфюми и приложили всичко, което знаели, за да възбудят неговата сексуалност, той останал невъзмутим. Когато свършили, учтиво им благодарил за милата помощ и им пожелал лека нощ. Жените съобщили всичко това на императора и той бил удовлетворен. Наредил церемонията да бъде извършена, съгласно желанията на монаха. По време на церемонията монахът се приближил до ковчега на императрицата и казал: “Виж ме, уважаема госпожо, като твое истинско лице. Знай, че в Реалността не съществуваме ние двамата, а само Едно. Макар че не съществува нищо, което води, и нищо, което да бъде следвано, моля, приеми наставлението ми - направи крачка напред и влез в Рая.” Императорът дочул това и моментално се уплашил от простотата на посланието. “Достатъчно ли е това за освобождението на Нейно Величество, майката на императора, попитал той.” Преди монахът да му отговори, гласът на императрицата майка, с тоналност, изразяваща леко раздразнение, отекнал в двореца: “Сега аз получих освобождение, сине мой. Поклони се пред този свят учител и му благодари.” Императорът бил изумен, но и толкова щастлив да чуе гласа на майка си, че сърцето му се изпълнило с радост. Той наредил незабавно да се даде угощение в чест на монаха.

По време на угощението се случило нещо странно. На него императорът се появил във великолепни одежди. Когато монахът видял богато избродираните му със златни и небесни дракони панталони, бил поразен от красотата им. Императорът забелязал как се заглежда в неговите панталони и казал: “Добродетелни, харесва ли ти този пзнталон?” “Да, господарю, отвърнал монахът. Мисля, че е много бляскав и красив. Блести като лампа.” “Тъкмо така хората по-лесно ще те следват, казал императорът и там на място свалил своя панталон и го дал на монаха.” След това монахът станал известен с името Драконовия панталон на господаря император.

Разказвам ви тази чудесна история, защото искам всички да помните този драконов панталон и този упорит монах, който станал негов притежател. Скъпи приятели, представете си, че вие също носите този бляскав панталон и бъдете лампа, осветяваща стъпките на останалите. Бъдете блестяща светлина, която те да следват. Винаги помнете, че както този монах веднага забелязал императорския панталон, другите ще забележат вас. Не се подавайте на изкушение и разсейване. Неизменно дръжте вашето хуа тоу в ума си. Никога не се разделяйте с него. То ще се превърне в извор на находчивост за вас. Така, както винаги трябва да помагате на другите, не трябва самите вие да оставате безпомощни. Помнете - мотив, средство и възможност. Поддържайте вашата мотивация. Търсете средство за Просветление. Намерете възможност за практика. Тогава, когато някой ви попита: “На кого се дължи успеха ви в Чан?”, вие ще можете да отговорите - “На мен.”
 

  предишен          показалец           продължавам