Някои обикновени хора си мислят, че смисълът на Чан е толкова дълбок, че само монаси и монахини, отдали се на Дарма, са способни да го проумеят. Но това не е така. В действителност ние, свещениците, често чувстваме, че не напредваме по най-правилния начин. Понякога, докато се стремим да направим впечатление, и опитвайки се да изглеждаме внушително “плуваме” изправени, покрай нас преминава обикновен гражданин, който плува със скоростта на олимпийски шампион. Такъв човек бил мирянинът Панг. Той спечелил златен Чан медал. Той е бил пример за подражание в продължение на векове не само за миряните, но и за всеки свещеник, който някога е изучавал неговият стил на победител.

Мирянинът Панг живял във втората половина на осми век - Златната епоха на Чан. Той бил образован и имал семейство - съпруга, син и дъщеря - и бил достатъчно богат, за да си посвети времето на изучаването на будизма. Той смятал, че човек се нуждае от усамотение за медитация и размишления над Дарма и затова си построил малък едностаен манастир близо до своя дом. И всеки ден ходел там да практикува и се обучава. Неговите съпруга, син и дъщеря също изучавали Дарма, но те стояли в семейната къща, занимавайки се със своя бизнес и домашни задължения, като не отделяли будизма от своя делничен живот. Мирянинът Панг се бил потопил в сутрите, докато един ден също не установил, че не постига желания напредък. Той още не се бил научил да плува. Този ден той изскочил от своя манастир-барака и усещайки се в жалка безизходица се оплакал на жена си: “Трудно, трудно, трудно. Опита да обхванеш толкова много факти е като опита да трупаш сусамени семена върху листата на някое дърво.” Жена му му се присмяла: “Лесно, лесно, лесно. Ти изучаваш думи, а аз изучавам тревата и откривам Буда природа във всяка капка роса.” Дъщерята на мирянина Панг, Линг Зао, минала покрай тях и чула това словесно джапане. “Двама възрастни бърборят глупости, казала тя.” “Я почакай, извикал след нея мирянинът Панг. Щом си толкова умна, кажи ми какъв е твоят метод.” Линг Зао отишла при родителите си и спокойно отвърнала: “Не е нито трудно, нито лесно. Когато съм гладна - ям, когато съм уморена - спя.” Линг Зао била изучила естествения Чан.

Мирянинът Панг научил доста този ден. Научил толкова много, че оставил настрана своите книги, заключил манастира-барака и решил да посети различни Чан учители, за да провери своето разбиране. Той все още не можел да се съревновава с дъщеря си, но вече се справял добре. Като резултат, той се озовал в планината Нан Юи, където учителят Ши Тоу провеждал манастирско уединение. Мирянинът Панг отишъл право при учителя и го попитал: “Къде мога да открия човек, който не е привързан към материалните неща?” Учителят Ши Тоу повдигнал бавно ръка и затворил устата на Панг. И благодарение на този единствен жест Чан на Панг действително се задълбочил. Той останал в Нан Юи дълго време. Тамошните монаси го гледали и много се чудели на неговия естествен Чан и несмутимо спокойствие. Даже учителят Ши Тоу бил впечатлен и поискал да научи неговия секрет. “Всички са възхитени от твоите методи, казал Ши Тоу. Кажи ми, притежаваш ли някакви особени сили?” Мирянинът Панг само се усмихнал и отвърнал: “Не, никакви особени сили не притежавам. Дните ми са запълнени с обикновени действия и аз просто държа ума си в хармония с моите задачи. Приемам случващото се без привличане или отблъскване. Когато срещна друг човек, поддържам безкритично отношение. Не одобрявам и не обвинявам. За мен червеното е червено, не пурпурно или огнено. Така че какво възхитително има в метода ми. Просто когато цепя дърва, аз цепя дърва. когато нося вода, нося вода. Учителят Ши Тоу по разбираеми причини бил впечатлен от този отговор. Той поискал Панг да се присъедини към неговата сангха. “Човек, като теб, не трябва да бъде мирянин, казал Ши Тоу. Защо не обръснеш главата си и не станеш монах?” Предложението отбелязало края на престоя на Панг при Ши Тоу. Той просто нямало какво повече да научи от своя учител. Панг му отвърнал кратко: “Ще направя, каквото трябва да направя.” И онова, което направил, било да си тръгне. След това той отишъл при страховития учител Ма Зу и отново попитал: “Къде да откия човек, който не е привързан към материалните неща?” Ма Зу се намръщил и рекъл: “Ще ти кажа, когато изпиеш Западната река на една глътка.” Улавяйки се за тази единствена забележка, Панг съумял да завърши своето Просветление. Той проумял, че притежаването на безкритичен ум е недостатъчно. Неговият ум трябвало да стане толкова голям, колкото Буда умът, да обхване изцяло Самсара и Нирвана, да се разтвори в безграничната пустота. Такъв ум би могъл да погълне цял океан.

Мирянинът Панг стоял при учителя Ма Зу, докато разбрал един ден, че отново няма какво повече да научи. Тогава Панг се приближил до Ма Зу, надвесил се над него и казал: “Един просветлен човек те моли да погледнеш нагоре.” Ма Зу нарочно погледнал надолу. Мирянинът Панг казал: “Колко красиво свириш на лютнята без струни.” В този момент Ма Зу потвърдил, че не съществува разлика между хората. Ако Панг гледал надолу и Ма Зу щял да гледа надолу. Нямало кой да гледа нагоре. Но след това, без обяснение, Ма Зу погледнал право нагоре и разрушил магията, така да се каже. Мирянинът Панг се поклонил ниско и останал в този прощален поклон, докато Ма Зу се изправил и си тръгнал. Когато учителят забързано се отдалечил, мирянинът прошепнал: “Оплеска го, нали ... опитвайки се да изглеждаш умен.”

Мирянинът Панг бил постигнал майсторство и всеки учител, който срещнел, признавал това. Но което е очевидно за учителя, не винаги е очевидно за обикновения монах. Един зимен ден, докато напускал манастира на учителя Яо Шан, няколко млади монаси, отнасящи се пренебрежително към статуса му на мирянин, го придружили до външната врата. Панг погледнал навън и видял, че вали сняг. “Чудесен сняг, казал той. Снежинките падат точно на място.” Монах на име Куан, който бил толкова безочлив, колкото и глупав, изобщо не доловил остроумието в забележката на Панг. Той саркастично му се присмял: “А къде очакваш да падат снежинките?”

Панг отправил комплимент към естественото падане на снега по полето, пътищата и дърветата, а не, да речем, в кухнята или залата за медитация. Панг знаел, че ще трябва да върви дълго по студения сняг, но приел това без смущение. Но освен мъдростта на учител, Панг имал характер. Когато видял подигравателната усмивка на лицето на монаха, той го ударил. “Как се осмеляваш, казал монахът.” “Ти подстригал ли си се за монах, попитал го Панг скептично. Защото ще бъдеш изхвърлен пред вратите на Ада.” “Какво означава това? - попитал монахът.” Панг го ударил отново. “Имам предвид, че макар да притежаваш очи, уши и език, ти си абсолютно сляп, глух и ням.” След това спокойно излязъл на снега, сякаш навън бил слънчев ден. Бил дал на монаха солиден урок.

Един ден, докато слушал човек, който се опитвал да обясни Диамантената сутра, Панг забелязал, че той се препъва в тълкуването на пасаж, описващ несъществуването на егото. “Може би аз ще мога да ти помогна, казал той. Ясно ли ти е, че онова, което е обусловено и променящо се, не е реално, а онова, което е необусловено и неизменно, е реално?” “Да, отвърнал тълкувателят.” “Тогава не смяташ ли за вярно, че егото е условно и променящо се, а не-егото е едно и също във всяка минута? Не е ли вярно, че с всяка измината минута взависимост от обстоятелствата и условията ние придобиваме нова информация и опит и същевременно забравяме стара информация и опит?” “Да, съгласил се отново тълкувателят.” “Но кое в нас е непроменливо и неусловно, попитал Панг.” “Нашата обща Буда природа, изведнъж се усмихнал и проумял тълкувателят. Единствено тя е реална. Останалото е илюзия. Неговото щастие вдъхновило Панг да му посвети поема:

Щом не съществува нито “аз-а”, нито личността, кое тогава е близко и кое далечно? Приеми съвета ми и не говори за реалността, а сам изпитай какво представлява тя. Диамантената мъдрост има за природа на истината изключителната чистота и фалшивото его не може да я раздели и замърси : “Аз чувам, разбирам, вярвам” са изрази привидно уместни, ала инструментите са в ръцете на диамантения резач - когато работата е свършена, той просто ги оставя.

Мирянинът Панг и неговата дъщеря Линг Зао пътували из Китай като се издържали се от продажбите на бамбукови фигурки, които те правели. Те остаряли заедно, превръщайки се в легенди на Просветлението. Тяхното последно обиталище била една планинска пещера.

Панг разбрал, че настъпва време да си отиде. Той бил доста изтощен и силите му били на привършване. Вътре в пещерата имало един камък, на който неизменно сядал да медитира. Той седнал на камъка с намерение да си отиде от този свят, след залез слънце. Затова той изпратил Линг Зао навън, за да му съобщи за подходящия момент. След няколко минути Линг Зао се върнала в пещерата, задъхана и развълнувана. “О, татко, извикала тя, трябва да дойдеш и да видиш това. Има слънчево затъмнение. Това несъмнено било изключително събитие, при условие че действително било настъпило. Така че той станал от своя камък за медитация и излязал отвън. Огледал се, но не видял никакво слънчево затъмнение. Луната била изгряла и това било всичко. Но къде била отишла Линг Зао? Панг се върнал в пещерата и я намерил мъртва, седнала изправена на неговата скала за медитация. “О, това момиче, заплакал Панг, тя винаги е била пред мен.” Той я погребал и след една седмица също преминал в Нирвана. Тялото му било кремирано, а прахът му разпръснат във водите на близкото езеро.
 

  предишен          показалец           продължавам