Предговор: В ПАМЕТ НА УЧИТЕЛЯ СУ ЮН

Учителят Джу Дин Шакя и Минг Зен (Чуан Ян) Шакя, 1998 г.

Името на учителя - Су Юн - е преведено на английски като Пуст облак - словосъчетание, което често обърква хората. Ние всички знаем какво е облак, но се удивляваме на определението "пуст". В Чан (произнасяно "жен" или "зен") литературата терминът "пуст" се среща често и в толкова много вариации, че аз ще започна с изясняване на неговото значение. Да бъдеш "пуст" означава отсъствие на его, липса на всякаква мисъл за себе си: не в смисъла и по начина, по който функционира едно растение или диво животно - живи същности, които само преработват слънчева светлина, вода и храна с цел да растат и се възпроизвеждат - но в смисъл, че човек престава да управлява събитията, хората, местата и нещата от заобикалящата го действителност с отношение "аз", "на мен" и "мой". Човек, който е пуст откъм "себе", дори рядко споменава тези местоимения. Позволете ми да бъда по-конкретен. Ние сме чували за родители, приятели или любовници, които са обявявали своята изцяло неегоистична любов към други хора. Някой съпрузи казват: "Аз не пазя нищо за себе си. Давам всичко на своята жена." Такива хора не са пусти. Те само са пренесли част от своята идентичност върху други. Човек, който е действително е пуст, не притежава нищо, даже и съзнание за "аз". Негов интерес не са собствените му желания и нужди (в действителност той изобщо не се занимава с тях), а добруването на другите. Той не оценява хората чрез харесване и нехаресване, не ги дели на достойни и недостойни, полезни и безполезни. Той нито цени, нито подценява когото и да било. Той просто разбира, че великият буда Амитаба, будата на Безграничния живот и доброта, обитава във всяко човешко същество и отдава себе си в служене на Буда същността.

Постигането на такава пустота не е лесна работа. Съществува стар разказ, който илюстрира това. Един Чан учител имал за ученик човек, който изпитвал големи затруднения да се откъсне от обвързаността си с хората от своя предишен живот на светско лице. "Ти няма да си в състояние да служиш на Дарма, докато не разкъсаш тези вериги, казвал му учителят. Ти трябва да разрушиш тези собственически отношения. Убий ги! Отнасяй се към тях така, сякаш те вече не съществуват." Ученикът попитал: "А моите родители? Трябва ли да ги убия? А вас, учителю, продължил ученикът, трябва ли също да ви убия?" Учителят му отвърнал: "За мен ти не се тревожи. От мен не е останало толкова много, че да сложиш ръце върху него."

Такъв учител беше Су Юн. Той не беше оставил много от себе си, което да бъде уловено.

През 1940 г. въздушните сили на императорска Япония бомбардират манастира Нан Хуа, където той практикува медитация, но техните атаки не го достигнат. През 1951 г., вече деветдесет и три годишен, той многократно е измъчван от комунистически главорези. Костите му са натрошени вследствие на мъченията, които някои далеч по-млади и физически по-здрави свещеници не преживяват, но в действителност и техните ръце не могли да го достигнат. Той не бил оставил много от себе си, което да бъде уловено. А и как някой би могъл да убие Буда същността. Су Юн нямало да умре, докато самият той не сметнел, че е готов за това; докато задачите, които си бил поставил не бъдели завършени.

Аз ще ви разкажа за този забележителен човек, този Пуст облак, който предопредели моя живот. Ще ви разкажа неща, които помня и ще направя всичко, за да ви предам неговите Дарма поучения. Вероятно, ако научите нещо от него, ще изпитате част от радостта, която изпитвах аз от нашето познанство. Да бъдеш обграден от силата на присъствието на Су Юн беше като да стоиш всред сутрешната мъгла на някой хубав ден или да се намираш в облаци, които обгръщат планински връх. Човек може да се протегне и да се опита да улови мъглата обаче колкото и упорито да посяга неговите ръце винаги ще остават празни. И все пак без значение в каква степен е пресъхнал изворът на неговия дух, пустият облак ще го обвие със своята животодаряваща влага. Без значение доколко духът му изгаря от гняв или разочарование, онази успокояваща хладина ще го покрие като нежна роса. Такъв бе Пустия облак на Су Юн, който е още в нас. Него слънчевите лъчи и времето не могат да изличат, защото той самият е като слънце и като вечност. Сега ще ви разкажа някои от историите, които съм научил от живота си с него.

През 1920 г. аз бях момче, а Су Юн още не беше дошъл в манастира Нан Хуа, манастирът, който Уей Ненг, Шестия Патриарх на Чан, е основал близо до град Шао Гуан, където аз живеех. Шао Гуан се намира на около сто мили северно от Гуанг Жоу (Кантон) в провинция Гуанг Донг, Южен Китай. През вековете след неговото построяване през 675 г. манастирът Нан Хуа преживява циклично периоди на западане и възход, но когато аз бях момче той определено бе в състояние на упадък. Ясно си спомням, че приличаше повече на игрище, отколкото на святото място, което е сега.

В онези дни Шао Гуан беше заспало малко крайречно градче - място, където децата нямаше много какво да правят. Затова отиването до манастира Нан Хуа за нас беше като отиване в Дисниленд. Онова което правеше този манастир-игрище още по-привлекателно за посещения беше фактът, че изглежда никой не го управляваше. Там живееха около стотина монаси и няколко десетки монахини, чието главно занимание изглежда бяха препирните и караниците. Сградите в този прославен религиозен център служеха само за арена на тези спорове. По всичко личеше, че никой там не го е грижа, че дървените части на постройките изгниват, зидовете се рушат, а металът на червено-бялата пагода ръждясва. Разрухата вървеше ръка за ръка с упадъка на реда в манастира. Искрени будисти, подобно на моите родители, идваха и оставяха пари в кутията за дарения и никой не възпираше необузданите деца, като мен и моят по-голям брат, които те водеха със себе си, когато те се катереха по старите постройки или играеха на криеница измежду свещените статуи и препускаха по храмовите коридори. Прекратяването на нашите веселия и игри можеше да доведе до прекратяване на даренията. Предполагам, че монасите, при проблемите, които вече имаха с рушащите се сгради, се пазеха от възможни финансови усложнения. Така че ние винаги си прекарвахме добре, когато отивахме в Нан Хуа. Често изтичвахме през моста на река Цаоши и се изкачвахме на близките възвишения, където имаше една естествена ниша в камъните. Тази ниша е била място за медитация на Шестия Патриарх. Ние седяхме там и се забавляхме, имитирайки неговите набожни пози.

Няма съмнение, че именно Шестия Патриарх се е появил във видение на Су Юн и го е помолил да отдиде в манастира Нан Хуа и да оправи царящата там бъркотия.

Аз срещнах Су Юн през 1934 г., когато бях на седемнайсет години, а той в своето осмо десетилетие. Той изглеждаше точно както на фотографията от титулната страница. Ще ви разкажа за тази среща. Но за да можете да я прецените по-добре, ще започна с малко от моята биография преди нея. Фамилното ми име е Фенг. По произход семейството ми е от провинция Фуджиан, но баща ми се преместил в Шао Гуан, където бяхме отгледани аз и моят брат. Съгласно местните стандарти семейството ни се считаше за богато. Баща ми притежаваше два вида бизнес: за строителни материали и снабдяване и магазин за сушени храни, където се продаваха гъби, лук и най-различни други видове зеленчуци. Предполагам, че моите родители са се надявали един ден да поделят семейния бизнес между мен и моя брат. Но брат ми не показваше талант в нито едно учебно направление и родителите ми скоро взеха да проявяват тревога относно неговите способности. На четири годишна възраст аз започнах да се уча при частните учители, които те бяха наели за неговото обучение. Тогава той беше с две години пред мен в обучението. Но аз учех бързо като "прескачах" класовете и не след дълго го изпреварих. В резултат, в края на шестгодишния курс на начално обучение, макар че бях две години по-малък от него, аз го бях изпреварил с две години. След това постъпих в училище за основно образование. То се наричаше "Ли Кун", или "училище за поощряване". Това беше католическо училище и всички учители бяха католически монаси и монахини. То се смяташе за най-доброто училище в района. В него изучаването на християнството беше повече или по-малко по желание, а в моя случаи то бе по-скоро по-малко. Единственото, което действително ме вълнуваше, бяха игрите с топка. Там, където имаше хвърляне, тупкане, удряне и ритане на топка, беше насочен и моят интерес. В основното училище това, струва ми се, беше главното нещо, което се чувствах "поощрен" да правя. Но същевременно аз залягах и над учението. Исках вляза в три годишен колеж и да стана учител, тъй като въобще не се виждах като продавач на зеленчуци.

И така, когато бях самонадеяно седемнадесет годишно момче, по време на една ваканция през 1934 г., аз и други момчета и момичета отидохме в манстира Нан Хуа, за да се забавляваме, както обикновено. Дотогава аз не бях чувал за Су Юн и определено не очаквах да открия, че свят човек е пристигнал в Нан Хуа. Тогава го видях... Нещо се случи с мен, когато погледнах лицето му. Изведнъж паднах на колене и му се поклоних, опирайки чело в земята. Приятелите ми бяха изумени. През моя живот аз не се бях кланял никому. И ето сега го правех необяснимо защо, без никой да ме кара, принизявайки се пред този човек. Изпълнен с благоговение и възхищение аз се поклоних три пъти последователно пред Су Юн. Великият учител се усмихна и ме попита: "Как се казваш и от къде си?" "Аз съм Фенг Бо Хуа и съм от Шао Гуан, едвам успях да прошепна." Су Юн се усмихна отново и рече: "Приятно пребиваване в Нан Хуа." Той беше обграден от множество монаси, които мълчаливо наблюдаваха всичко. Предполагам, че те също като нас не проумяваха какво става.

След това аз едва дочаках повторното си отиване до Нан Хуа. Но този път не отидох там да се забавлявам. Исках да видя Су Юн отново. На втората ни среща той ме попита дали бих желал да приема будистко посвещение или иначе казано да формално да стана будист. "Да, разбира се, отговорих му аз." Ето така получих посвещение от Су Юн. Той ми даде името Куан Сю, което значи "значимо и пространно практикуване". Вече нямаше футбол, баскетбол и дори тенис на маса. Оттук-насетне през ваканциите аз пътувах по двадесет и няколко мили два пъти в седмицата до манастира Нан Хуа. Взимах влак до планината Ма Ба и след това ходех пеша още четири мили до манастира. Су Юн ми даваше да изучавам будистки книги и с тях аз прекарвах ваканциите си. За първи път в моя живот аз почувствах религията в сърцето си и пожелах да стана свещеник. Но моето внезапно обръщане към религията причини объркване в къщи. Оказа се, че нещата не са толкова прости. Когато съм се родил, родителите ми отишли при прочут астролог да научат какво показва рожденият ми хороскоп. По звездите астрологът направил предсказание, че е твърде вероятно да стана висш военен офицер и да загина преди да навърша тридесет години. Мъртъв герой в семейството била чест за родителите ми, която предпочитали да пропуснат. Затова те бяха щастливи, когато ме виждаха да се справям така добре в училище. За тях това означаваше, че ще оставят семейния бизнес в добри ръце, особено след като стана очевидно, че моят брат не би се справил.

Когато накрая моите родители научиха за намерението ми стана свещеник, като будисти те приеха новината радостно, но като бизнесмени бяха много загрижени. Синът с погрешната съдба бе решил да става свещеник.

Преди обаче да се почувствам призован за свещеническа роба, аз имах други намерения за бъдещето си. Тъй като изобщо не вярвах на астрологическите предсказания и изпитвайки скука евентуалното си учителско поприще, бях решил след завършване на колежа да постъпя във военното училище на Чианг Кай Ши (военната академия Уампао) в Кантон. Тогава Чианг Кай Ши беше комендант на Уампао.

Заради тази моя амбиция брат ми бе принуден да даде най-доброто от себе си, за да се подготви за поемане на семейния бизнес. За щастие, или за нещастие, на него не му се наложи да се доказва в полето на търговията. След японското нашествие дойде комунистическата революция и вече нямаше бизнес, за който той да се грижи. Но през 1934 г., когато бях седемнайсетгодишен и учех в колежа, войната с Япония още не беше започнала.

През 1937 г. аз се бях дипломирал от колежа и се канех да влизам във военното училище на Чианг Кай Ши (академията Уампао). Су Юн с предвидливостта на истински мъдрец незабавно отхвърли моите милитаристични амбиции и ме покани да стана свещенник. За мен би било по-малко тщестлавно да кажа, че желая да стана генерал вместо свещеник. Но аз се подчиних на неговите думи. Същата есен, по време на Есенния фестивал в средата на септември, или в Осмия лунен месец по китайския календар, аз обръснах главата си. Веднага се преместих в манастира Нан Хуа в качеството си на послушник в очакване на церемонията за духовно ръкополагане, която щеше да състои след три месеца. С вътрешна убеденост аз и още двеста монаси, приехме ръкополагането през средата на декември 1937 г. По този случай учителят Су Юн ми даде името Джу Дин (произнасяно Жи Динг), което означава "разбиращ и постигащ покоя". Също така той ми даде някои от своите стари дрехи, които аз носех с гордост.

Скоро след като станах монах японците нападнаха Китай. Тогава в мен се породи подозрение, че Су Юн е имал предчувствие и ме беше възпрял да не постъпвам във военното училище, страхувайки се, че ако аз стана офицер, бих могъл да се превърна в жертва на военните действия. А за мен той беше приготвил други задачи за изпълнение. За Су Юн думата "неуспех" не съществуваше. Той имаше цели и аз бях един от инструментите, с които той щеше да ги осъществи.

Животът в манастира Нан Хуа беше труден. Монасите и монахините сами отглежаха зеленчуци за своята храна, готвеха и чистеха сами и дори сами шиеха дрехите си. Те спяха на дървени дъски, покрити само с тънки растителни рогозки. Пари постъпваха от дарения и от рентата на манстирските земи, които бяха наети от местни фермери. След пристигането си в Нан Хуа през 1934 г., Су Юн е бил наясно, че никой там нямало да бъде щастлив, докато дисциплината не бъде възстановена. Затова той беше постановил строг ред и правила. Ако някой нарушеше реда веднъж - той или тя търпеше наказание. При повторно нарушение нарушителят биваше изгонен. Су Юн беше разпределил задълженията по отделни ведомства със съответна йерархия, за да може отговорностите във всяко ведомство да бъдат следени. Всеки трябваше да върши своята работа. Су Юн не толерираше никак разпуснатостта. Той имаше една жилава пръчка, която носеше със себе си, и не се свенеше да използува. Учудващо, но всички спорове и примери на лошо поведение секнаха. Правилата и редът внесоха спокойствие. Това обаче не беше напълно достатъчно за възстановяване на дисциплината. Су Юн знаеше, че манастирските сгради също трябва да бъдат възстановени. Моят баща, макар че не пое снабдяването със строителни материали (договор за това поучи друга компания), направи парично дарение, за да подпомогне възстановителните работи. По щастливо стечение на обстоятеластвата първите сгради, подлежащи на възстановяване, бяха спалните помещения и всички, които живееха в Нан Хуа имаха възможност да оценят подобряването на условията на живот.

През 1938 г. Учителят Су Юн беше поканен в Хонг Конг, където се говори кантонски дилект, за дълга поредица от служби и лекции. Учителят говореше Хунан - северен диалект, а аз говорех и двата - Хунан и Кантонски и се оказа нужно да го придружа, за да му служа като преводач. Докато ние бяхме там, японците атакуваха Шанхай на север и Нанджинг на юг. В Шанхай пораженията и жертвите бяха потресаващи. Но нападението над Нанджинг беше толкова ужасно, че и до ден днешен то е известно с името "изнасилването на Нанджинг" заради предумишленото клане на огромен брой невинни граждани. Тъй като от Нанджинг излизаха само няколко пътя и всичките бяха опасни, множество бегълци се опитваха да избягат от японските нашественици по речни маршрути. И понеже Шао Гуан се намираше на място на сливане на две реки, много лодки с бежанци пристигнаха там. Когато Су Юн научи за атаките над Шанхай и Нанджинг, предвиждйки тази бежанска криза, той веднага прекъсна дейноста с в Хонг Конг. Двамата се върнахме в Нан Хуа, където той организира програма за подпомагане на бежанците. Су Юн нареди на монасите да приемат стария будистки обичай, следван в традицията на Тхеравада, като се хранят само два пъти дневно - на закуска и обяд. Никаква храна не можеше да се консумира след обедния час. Нашият дял се даваше на бежанците и когато бе необходимо на китайските войници. Виждайки големите страдания на хората, Су Юн извършваше допълнителни служби за ранените и умрелите. Тези служби донесоха надежда и утеха на много измъчени души.

Но за Су Юн целта беше цел и даже японското нашествие не можеше да го накара да прекрати усилията си по възстановяване на манастира Нан Хуа. Така че възстановителните дейности продължаваха. През 1939 г. бяха създадени прочутите статуи на Владетелите на световните посоки и беше построен храм, който да ги приюти. Официалната церемония по откриването му стана през 1940 г. Тази възстановителна работа имаше много благотворен ефект върху морала на всички. Тя носеше прилив на воля и увереност в бъдещето.

Сега ще ви разкажа за бомбардировката над манстира Нан Хуа, за която споменах преди. След като японците атакуваха Шанхай и Нанджинг, управителите на четиринадест китайски провинции проведоха поредица от срещи в манстира Нан Хуа с цел да разгърнат и координират отбранителна политика и стратегия за съпротива срещу нашествениците. Тези срещи трябваше да бъдат свръхсекретни, но японците, които бяха направили своя военновъздушна база край Гуанг Жоу (централния град на Кантон), успяха бързо да научат за тях. Естествено по-късно всички търсеха виновници за шпионското изтичане на информация сред обкръжението на един или друг управител, но в действителност, по един типичен за политиците начин, никой не се беше погрижил достатъчно за секретността на срещата. Управителите и техният антураж бяха пристигнали с парадните си лимузини. В Нан Хуа беше паркиран такова количество бляскав хром, което беше достатъчно да привлече нечие внимание и от Марс. И японците от Гуанг Жоу определено не са имали големи грижи при локализирането на мястото на тайната политическа среща.

Решени да унищожат с един удар толкова много събрани на куп граждански лидери, те изпратиха на север три бомбардировача да атакуват манастира Нан Хуа. Когато самолетите започнаха да пускат бомбите си върху манастирския комплекс, Су Юн нареди всички да се скрият и да запазят спокойствие. Той изпрати управителите в храма на Шестия Патриарх, а монасите в храма на Минг. Той самият отиде в най-откритата за удари от въздуха мишена - залата за медитация - за да се моли за спасението на всички. При първото нападение загина единят от двамата мъже, назначени да пазят колите на управителите. Той беше напуснал поста си и се беше скрил в една голяма канализационна тръба, приготвена за ремонта на манастира. Една от бомбите уцели тръбата и той беше убит. По ирония на съдбата другият пазач, който беше останал на поста си в съвсем неприкритата охранителна барака, оцеля невредим. Друга бомба изсвири над земята и удари кедровото дърво на Джошу, намиращо се до манастирската стена, правейки дупка в земята, която стои там и до днес, пълна с вода като малко езеро.

Но след като Су Юн влезе в залата за медитация и започна молитвите си се случи чудо. Два от трите самолета се сблъскаха във въздуха и паднаха на земята при Ма Ба - скално образование, отдалечено на няколко километра. Единственият останал самолет незабавно се завърна в базата в Гуанг Жоу. Несъмнено въздушната катастрофа беше резултат от духовната сила на Су Юн. Всички китайци, които го познаваха, бяха убедени в това. Но което беше по-важно - в това повярваха и японците. Със или без управители Нан Хуа повече не беше бомбардиран. Японците пренесоха войната към вътрешността и в края на 1944 г. те успяха да завземат центъра на Шао Гуан. Но дори и тогава, когато бяха толкова близо до Нан Хуа, те не го нападнаха. Ние вярваме, че бяха респектирани от духовната мощ на Су Юн. И по време на окупацията те също не позволяваха на своите войски да смущават светостта на манастира.

Но да се върна към моята история. През 1940 г. Уей Ин, човекът, който щеше да стане абат на Нан Хуа след Су Юн, стана монах. На мен се падна честа да обръсна главата му и да му дам името Уей Ин, което означава "Дарма печат на причина и следствие". Неговото второ име беше Жи Гуо, което значи "познаващ резултата". С други думи: установете причината и следствието на дадено действие и ще постигнете желаните резултати. Уей Ин остана в манастира, за да помага на Су Юн в допълнителните грижи в подкрепа на пострадалите от войната. Същата тази година, знаейки за занемареността и безпорядъка, в които беше изпаднал прочутият в миналото манастир Юн Мен, Су Юн ме изпрати там, за да помагам при възстановяването на манстирските сгради и реда. Заради тази задача той ме повиши в учителски ранг. По време на двудневния си път си към манстира Юн Мен аз трябваше да премина покрай много японски войници. Но отново влиянието на Су Юн беше толкова велико, че то се разпростря и върху мен и нито един войник не прекъсна пътуването ми. Така аз пристигнах жив и здрав и се установих в манастира Юн Мен.

В Дан Сиа Шан, третия велик манастир в района на Шао Гуан, нямаха проблеми с японците. Отдалечеността на манстира го беше оставила извън военните действия и учителят Бен Уен можеше да поддържа спокойствието и дисциплината там.

Аз престоях в Юн Мен до 1944 г., когато Су Юн реши да създаде будистки колеж в Нан Хуа, където да се изучава древният монашески канон Виная от онези, които възнамеряват да станат монаси и монахини. Тогава аз проумях намеренията на Су Юн и съвета му към мен да остана в колежа. Моята академична степен ме правеше квалифициран да ръководя организацията на новото Виная училище, както и да бъда един от неговите учители.

Тъй като Су Юн вярваше в необходимостта от добро обучение за децата, той реши да основе и основно училище към Нан Хуа. Той искаше това училище да бъде от най-висок клас и скоро ученици от различни краища на Китай започнаха да го посещават. Богатите родители даваха пари за обучението, учебниците и други училищни разходи, включително храната и квартирата на своите деца. Но Су Юн вярваше, че всяко дете, било то богато или бедно, заслужава да получи образование и децата на бедни родители можеха да се учат в това чудесно училище, без да плащат нищо. Су Юн се грижеше те да получават учебници и всичко необходимо за живота им в училището.

Към моите училищни задължения аз се отнасях като към свещени и давах най-доброто от себе си, посвещавайки им се изцяло. Всички, които по някакъв начин бяха свързани с училището, имаха същото отношение и благодарение на общите неуморни усилия то бързо се сдоби с чудесна репутация.

Докато аз и учителят Уей Ин живеехме в манастира Нан Хуа, Су Юн замина за храма Юн Мен, за да надзирава отблизо неговата реконструкция. Тогава посоката на моя Дарма път се промени. По време на военните години много китайци бяха заминали за Хавай. Така че там се бяха събрали много будисти, но това бе изцяло американска територия и там нямаше будистки храм или дори свещеник, който да дава наставления и да извършва религиозни служби. Хората от Хавай неколкократно пращаха делегации до Хонг Конг, искайки при тях да бъде изпратен свещеник за служене и надзираване работата по строежа на местен храм. Те, разбира се, желаеха в Хонолулу да пристигне Су Юн и да ръководи изграждането на новия храм, но той се беше посветил на възстановяването на манастира Юн Мен и затова изпрати мен там. През 1949 г. осъществих първата част на тази мисия като заминах за Хонг Конг и започнах необходимите имиграционни процедури. Но в Хонолулу отидох едва през 1956 г. През 1959 г. Хавай стана щат на САЩ и нашият храм, който аз нарекох храм "Су Юн", беше първият, построен там.

Не след дълго, след като пристигнах в Хонг Конг през 1949 г., приключи гражданската война в Китай и комунистите завзеха власта. Комунистическите главорези, предполагайки че църквите и храмовете са хранилища на скрито злато и други ценности, настъпиха срещу незащитените религиозни обекти, изисквайки от духовните лица да им предадат тези несъществуващи богатства. През 1951 г., докато аз бях в Хонг Конг, една такава банда пристигнала в манстира Юн Мен и на Су Юн му било наредено да им предаде намиращите се там злато и ценности. Су Юн опитал да им обясни, че такива скъпоценности в манастира няма. Но те отказали да му повярват и започнали да изтезават с бой хората от манастира, за да им признаят къде се намират скъпоценностите. Един монах бил пребит до смърт, други няколко изчезнали и телата им никога не били намерени. Мнозина получили тежки наранявания, като на счупени ребра и ръце.

В продължение на три месеца главорезите окупират манастира и през цялото това време систематично бият и разпитват Су Юн, след което го затварят без храна и вода за дни в една малка тъмна стая. Няколко пъти той е пребиван до безсъзнание и оставян да умре. Но въпреки множеството телесни наранявания и счупени кости, този деветдесет и три годишен мъж издържал. Налагайки огромната сила на своята воля, не той допуска да си отиде от този свят, защото неговата мисия още не е била завършена. Той знаел, че неговото присъствие донякъде кара насилниците да се въздържат. Той също така знаел, че докато е жив, е опора за своите последователи, а в онези трудни времена те се нуждаели от всички възможни опори.

Веднъж определил, че волята му да оцелее ще бъде по-силна от волята на бандитите да го убият, Су Юн, при цялата си физическата си крехкост, вече бил несломим и се възстановявал от мъченията, на които бил подлаган.

Макар че бандитите се стараели да държат в тайна действията си спрямо този свят човек, новината за измъчването му се разнесла навън и скоро срещу правителството в Бейджинг отвсякъде заваляват протести. Немислимо било японските нашественици да проявят уважение към манастирите и свещеничеството, а китайската милиция да извършва насилия. Правителството на Бейджинг незабавно изпратило делегация в Юн Мен, но Су Юн, предвиждайки ответни репресии, отказва да напише официално оплакване. Веднага щом възстановил в достатъчна степен силите си, той предприема трудно пътуване до Бейджинг и лично отправя искане насилията да бъдат преустановени. Той настоява държавата да се отнася с уважение към религиозните институции, духовенството да бъде оставено на спокойствие, а на хората да се предостави свобода да упражняват религията си.

Властите, предвид влиянието му и неговата легендарна репутация, отстъпват и през останалите години от живота на Су Юн правителствената политика спрямо религията става по-толерантна.

Тъй като тогава правителството не приемаше никаква критика отвън, всички външни линии за комуникация бяха прекъснати. От Хонг Конг аз отчаяно се опитвах да получа новини за съдбата на Су Юн, но беше невъзможно да се научи каквото и да било. Аз написах до него множество писма, които останаха без отговор. Въпреки това продължих да изпращам на Су Юн копия от всички есета и статии за будизма, които пишех. В по-добри времена, съгласно обичая, аз щях да имам неговите коментари върху тях. Но в онези дни на нещастия, не получих нито едно потвърждение от него.

През 1952 г. написах дисертация върху "Праджняпарамита сутра", която беше приета добре и правителството на Бейджинг разреши публикацията и. Аз незабавно изпратих писмо до издателя в Бейджинг с молба да науча мнението на моя учител за дисертацията. Като по чудо един от служителите на издателството решил да предаде на ръка писмото ми и дисертацията на Су Юн и да изчака за неговия отговор. Су Юн ги прочел, казал на служителя, че одобрява дисертацията и ми изпраща своята благословия. Неговите думи ми бяха предадени. Тази индиректен контакт беше и последният, който аз имах със своя учител. На 13 октомври 1959 г., на сто и една годишна възраст, учителят Су Юн преминава във Върховната Нирвана.

Новината за неговата смърт ми донесе неописуема тъга. Публично аз отслужих специална възпоменателна служба в негова чест, но в личен план бях покрусен от тъга. Плаках седмици, като не бях в състояние да ям и спя. Помнех колко много му дължа. Помнех как със своята мъдрост той беше предсказал заплахата за будистката Дарма в Китай, Дармата на Уей Ненг, Лин Джи и Хан Шан. Той искаше тази Дарма да бъде пренесена в Съединените Щати, където щеше да бъде съхранена, и ме беше облякъл с честта да осъществя това.

Начинът, по който си отиде Су Юн, ми даде възможност още веднъж да оценя силата, скрита в неговото велико сърце. Аз ясно осъзнах, че той бе способен да надмогне физическото съществуване и да отложи навлизането си в Нирвана, докато не реши, че е готов за последното си пътешествие; докато не изпълни свещеното си задължение за защита на китайското духовенство. Аз, заедно с много други будистки свещеници, както и духовници от други религии, дължим живота си на посвещаването на Су Юн на Амитаба буда и на неговото непоклатимо убеждение, че Божественото Присъствие обитава сърцата на всяко човешко същество.

Шанти. Шанти. Шанти. Амитофо (Амитаба)!

Януари, 1996 г.
Джу Дин Шакя, Предстоятел на храма "Су Юн", Хонолулу, Хавай

 

  предишен          показалец           продължавам