Какви етапи преминаваме по пътя към Просветление? Първо, когато медитираме, можем да изпитаме моменти на абсолютна чистота и блясък. Можем даже да почустваме тялото си да започне да левитира или умът ни да излезе навън и да видим себе си, докато седим. Тази опитност е странна, дори когато слушаме за нея, а още повече, когато я изпитаме. Но най-странно е, че толкова много хора я изпитват.

Второ, ние можем да достигнем състояние на чисто отсъствие на его, в което само наблюдаваме обектите, без ни най-малко да бъдем повлияни от тях. Сетивните данни не достигат до нас. Ние оставаме незасегнати от събитията около нас подобно на камък, почиващ във вода. Когато постигнем това състояние, ние трябва да се стремим да останем съзнателни, бдителни и възприемащи.

Трето, можем да чуем внезапен силен гръм, който никой друг не чува, въпреки че на нас ни се струва, че той може да разруши целият дом. Звукът, който чуваме, може да наподобява жуженето на пчели или далечно свирене на тръба. Тези звукови възприятия са странни за средния човек, но за практикуващите Чан те са обичайни. Изпитаме ли нещо странно, необяснимо, като например някаква визия, ние трябва да го обсъдим с учителя си, а не с друг, който може да е заблуден от невежество или злонамереност. Нерядко някой практикуваш Чан, който не е успял да стигне далече със своя опит, би омаловажил чуждия опит.

Какво да правим, когато не сме в състояние да медитираме и седим неспокойни? Трябва да подходим към себе си нежно, като към дете. Ако едно дете се учи да свири на музикален инструмент, не трябва да му бъде преподавана теория на музиката и нотите, подробности за неговия инструмент или цяла композиция наведнъж. Напротив, детето трябва да учи постепенно, чрез кратки теоретически и практически уроци. Този начин е най-добрият. Добре обученият музикант лесно може да свири осем часа на ден, но не и начинаещият. Начинаещият се нуждае от последователни успехи. По такъв начин той развива търпение, увереност и ентусиазъм. Дълга поредица от малки успехи е по-добра, в сравнение с перспективата за къса поредица от неуспехи. Ние трябва да си поставяме малки цели и не бива да се стремим към по-големи, докато не сме овладяли малките.

Отвъд практикуването на медитация е отношението. Начинаещият трябва да се учи да култивира това, което наричаме “уравновесеността на умиращия”. Каква е тази уравновесеност? Това е уравновесеността на знаенето на кое е важно и кое не и какво е смирение и опрощаване. Какво би направил умиращият човек, ако някой го обиди? Нищо. Какво би направил умиращият човек, ако някой го удари? Нищо. Дали докато лежи, той крои планове за своето благополучие и благосъстояние? Не. Ако някой, който го е обидил преди, го помоли за прошка, дали той ще откаже да прости? Разбира се, че не. Умиращият човек познава безмислието на враждебността. Омразата винаги е разрушително чувство. Кой би искал да умре с омраза в сърцето си? Никой. Умиращият търси спокойствие и любов. Имало е време, когато умиращият се е отдавал на гордост, алчност, похот и гняв, но сега тези чувства ги няма. Имало е време, когато той се е отдавал на своите лоши навици, но сега се е освободил от тях. Той не носи нищо със себе си. Той е оставил своя товар. Той пребивава в покой.

Скъпи приятели, с отминаването на нашия последен дъх тялото ни ще стане труп. Ако ние още сега се стремим да гледаме на тялото като на труп, спокойствието ще дойде при нас скоро. Ако гледаме на всеки ден като на последен ден от нашия живот, ние не бихме губили и минута в преследване на лекомислени цели, в злоба и нараняващ гняв. Ние не бихме забравяли да покажем любовта и благодарността си към тези, които са били добри с нас. Не бихме отказали да простим всяка обида, голяма или малка. На смъртния си одър ние не бихме се въздържали да поискаме опрощение.

Щом за начинаещия е изключително трудно да следва посоченото по-горе, какви биха били пречките за постигналия средно ниво в практиката си? Резултатите. След като е “отгледал” дисциплината на будистката Дарма, той трябва да продължи да полага грижи за своята “градина” и да чака съзряването на Светия Плод. Но неговото чакане не трябва да бъде пасивно. Той не бива да очаква и предпоставя времето на жътвения сезон. Във фермерството е възможно да се прецени след колко време бобът ще даде плод или кога ябълките ще узреят. Но Просветлението ще дойде, когато дойде. Когато това стане, медитиращият внезапно ще преживее своята истинска природа. Той ще разбере, че неговото его е изцяло фалшиво творение и болезнена илюзия. Тогава, след като объркването му е елиминирано, той ще се сдобие с невъзмутимост. Ще развие праволинейност на ума, еднонасоченост, която ще блести с чистотата си и с абсолютната си тишина. Естествено щом достигне до това състояние, той трябва да защитава своето Дарма око на мъдростта. Той трябва да бъде бдителен и да не позволи на егото си да се наложи, защото това би бил глупав опит да прикачи втора безполезна глава към своята шия.

Когато достигнем състояние на пълна осъзнатост и отсъствие на его, ние откриваме, че то не е възможно да бъде описано. Ситуацията е подобна на тази, при която човек гледа чашата вода на приятеля си. Топла или студена е водата? Наблюдателят не може да каже, но човекът, който пие от нея, знае каква е. Ако наблюдателят не е съгласен с него, могат ли те да спорят за това? Не. Може ли просветленият да обсъжда Просветлението с непросветлен? Не. Подобни дискусии биха били безполезни. Някога учителят Лин Джу е казал: “Фехтувайте се с майстори на фехтовката. Обсъждайте поезията с поети.” Човек, който е достигнал състояние на отсъствие на его, може да говори за своя опит само с друг, който е постигнал същото.

Но какво следва след Просветлението? След Просветлението ние започваме великото приключение на бодхисатвите. В нашата медитация ние навлизаме в царството на Гуан Ин. Това е най-великолепният свят изобщо. След това постигналият завършеност в практиката си може да се отдели от Чан, дипломирайки се, образно казано, и да бъде онова, за което се е подготвял - просто още едно лице в тълпата. Кой би познал, че това лице е Истинското Лице? Кой може да предположи, че този човек е бил една личност, две личности, после три личности и сега отново е една личност, която живее живота на Буда природата. Никой не би отгатнал само като го гледа.

Последният проблем, който практикуващият среща, е навлизането в Пустотата, за което начинаещите много обичат да теоретизират. Той трябва да постигне “не-умът”. Вместо да действа в едно направление, той трябва да навлезе във всички посоки, или както учителят Хан Шан (Студената планина) би казал - “в безкрайността”. В Чан ние наричаме това също и “напускане на стофутовия стълб”. Чан е хлъзгав стофутов стълб. Трудно е да се изкачиш по него. Но след като практикуващият веднъж се види седнал на върха, какво по-нататък? Той пристъпва в празното пространство. Той не бива да остане прилепен към Чан. Той е разбрал какво значи отсъствие на его, но сега трябва да изживее резултатите от това разбиране. Неговите действия не могат да бъдат предумишлени и планирани. Той постига спонтанност в действията си и става едно с Реалността. Вече няма нужда да се бори. Така че: постигането на Чан е трудна задача, когато започваме, а откъсването от Чан е трудна задача, когато сме достигнали края. Мъжът или жената на Чан не седят на върха на стофутовия стълб и не съзерцават дипломата за своето Просветление. Те прочитат дипломата, извикват: “Ха!” и я хвърлят на четирите ветрове. След това те скачат от стълба в безкрайността.

Скъпи приятели, макар че до Просветлението може да се стигне след влизане през множество врати на Дарма, Буда, Шестия Патриарх и предците на Чан са единодушни, че най-чудесната врата е Вратата на Чан.
 

  предишен          показалец           продължавам