В Чан има двама прочути учители, наречени Хан Шан - отшелник от IX век, чието име означава Студената планина, и учител от XVI век, името на когото означава Веселата планина. Студената планина е най-великият поет на Чан. Веселата планина бил също така много добър поет. Вероятно той е вторият по значимост поет на Чан. Студената планина призовавал природата да го води към разбиране и покой. Чрез красотата в естествения свят, той откривал красотата в себе си. Това е начинът, по който работят отшелниците. Те гледат, размишляват и превръщат самотата в уединение. Веселата планина постигнал своята трансформация като работел за другите. Той полагал усилия да помогне на обикновените хора да постигнат Просветление. Това е малко по-трудно, отколкото да се бориш със студа и глада.

Хан Шан, Студената планина, е казал:

От височината на планинския връх безкрайността е във всички посоки; от тъмните висини луната самотно гледа надолу; аз пея за нея и тръпна, омагосан от образа и в леденото езеро - от мелодията прелива Чан, а думите са пусти. Хан Шан, Веселата планина, се опитaл да изкаже неизразимото с думи, които всеки би разбрал: Рибата, изхвърлена на брега, мисли за океана, докато умира; птицата в клетка никога на забравя небето - те тъгуват за своя изгубен дом, за местата, към които принадлежат по природа. Човек се ражда в състояние на невинност - любовта, милосърдието и чистотата са неговата истинска природа, но той се гмурва в причиността без мисъл за стария си дом. Не е ли той по-достоен за съжаление, от птиците и рибите?

Всички ние бихме искали в нас да засияе Луната на Просветлението. Всички ние бихме си пожелали невинността да бъде наш дом. Но как тези двете да бъдат постигнати? Чрез следване на Дарма. Буда е определил невежеството на непросветлените като болестно състояние. Неговите четири благородни истини имат целително предназначение:

Едно - животът в Самсара е болезнен и горчив. Две - желанията са причина за тази болезненост и горчивина. Три - за страданието има лек. Четири - този лек е следването на Осмократния път.

Първо, ние имаме нужда да разберем, че сме болни. Второ, необходима е диагноза. Трето, необходима ни е увереност, че болестното ни състояние ще бъде повлияно от лечението. Четвърто, ние се нуждаем от терапевтичен режим. Самсара е свят, виждан през очите на егото. Това е болезнен и нещастен свят, заради непресекващите желания на егото. Опитите да бъдат задоволявани желанията на егото са като опити да се изчисли числото на безкрайността. Без значение за колко голямо число мислим към него винаги ще може да се добави още и то да стане по-голямо. Няма начин да се стигне до максималното. Скъпи приятели, не е ли вярно твърдението, че без значение колко много пари има човек, той винаги иска още; че човек без значение колко богат и добре уреден дом притежава, винаги иска още по-голям разкош; че без значение колко обожатели има, желае още поне малко обожание. Непрекъснато съревнование, в което нито един резултат не е задоволителен. Тогава какво трябва да направим? Първо трябва да разберем, че проблемите, създавани от егото, не могат да бъдат разрешени в Самсара - илюзорния свят на постоянните промени. Защо? Защото самото его е непрестанно променящо се, фикция. То просто реагира в отговор на неспирно изменящите се условия на живота, условия, които то е неспособно да обхване докрай. То е като да играеш футбол с двайсет топки едновременно, вместо с една, на игрище с постоянно променящи се размери, където някои от играчите тичат насам-натам, а други спят на тревата. Където никой не знае каква точно игра се играе и всеки играе по различни правила. Несъмнено всеки, който е на това поле, като играч или рефер, няма да получи удовлетворение от подобна игра. Преживяванията на това поле биха му се видяли като безкрайно лутане, белязано от страхове, объркване, безизходност и умора.

Осмократния път е водач, който очертава ясни граници и дава ясни правила и наставления. Всеки може да го следва.

Първата стъпка е Правилно разбиране.

Разбирането изисква изучаване и съвети от учител. Информацията, придобита чрез четене, никога не е достатъчна. Дали книгата, която четем, е достатъчно добра? Дали ние изцяло разбираме прочетеното? Ние няма как сами да изследваме себе си. Помислете си какво би се случило, ако учениците измисляха свои тестове и ги оценяваха. Всеки ученик би получавал само шестици. Но колко измежду тях действително биха познавали предмета, който изучават? Много последователи на Чан четат книги и след това, изпробвайки своята “начетеност”, въвличат приятелите си в гимназистки спорове или търсят възхищението им с високомерни изказвания. За подобни дискусии учителите казват: “В царството на слепите едноокият е цар.” Добрият учител е незаменим. Добрият учител събужда интереса ни и определя дали разбираме онова, което учим. Ако някой пасаж от дадена книга не ни е ясен, ние не можем да попитаме книгата за него. Ако ние не сме съгласни с определен възглед на учителя, не можем да прескочим неговите инструкции, както бихме направили с проблемните пасажи. Консултирането с добрия учител е честа необходимост. Няма равностоен заместител на редовните беседи лице в лице.

Веднъж един моряк, преди да отплава, срещнал момичето на своите мечти. Той се влюбил в нея с цялото си сърце. За нещастие трябвало да се качи на кораба, за да изпълни двугодишния си договор. Тръгвайки, той си казал: “Няма да и позволя да ме забрави. Ще и пиша всеки ден. Ако не за друго, тя ще ме обича за моята преданост.” Всеки ден, без значение къде се намирал, морякът пишел на любимата си. Но когато се върнал, разбрал, че независимо от стотиците писма, тя се била омъжила за пощальона.

Скъпи приятели, не бъдете като бедния моряк, който разчитал да срещне разбиране чрез писаното слово. Намерете учител, с който ще можете да се срещате редовно. Отворете сърцето си за него. Колкото по-добре той ви познава, толкова по-добре ще ви води и напътства.

Втората стъпка е Правилно мислене.

Правилното мислене изисква от нас да осъзнаваме своята мотивация. Ние винаги трябва да изследваме защо желаем да притежаваме нещо или защо искаме да направим нещо и трябва да сме безмилостни в своето изследване. Ако някой приятел желае да купи нещо, което не би могъл да си позволи, или да извърши нещо, което би му донесло вреда, ние бихме му дали съвет, бихме го предупредили, помагайки му да види вероятния резултат от своите неуместни желания. Можем ли да си позволим да не прилагаме същото отношение и към себе си? Може ли да не гледаме със здрав разум на нашите желания? Внимателното изследване би изяснило положението ни.

Върховният военачалник Тиен Чи и Кралят на Ч’и били почитатели на конните състезания. Те редовно се срещали и пускали конете си да се състезават. Всеки от тях разполагал с три класа коне. Конете от трети клас били впрегатни. Те теглели каруци. Били едри и силни, но много бавни. Вторият клас били кавалерийски коне, които уланите, стрелците с лъкове и мечоносците яздели. Тези коне били силни и относително бързи, но стари, защото ги тренирали с години. Първият клас коне се състоял от млади, чистокръвни животни, яздени от благородници и висши офицери. Те били леки и много бързи. Когато военначалникът и кралят пускали своите коне да се състезават едни с други, те ги групирали по класове. Започвали с тези от трети клас, после тези от втори и завършвали с чистокръвните от първи клас. Кралят бил страшно богат и благодарение на това притежавал по-добри коне от военачалника. И обикновено печелел състезанията. Виждайки своята обреченост, военачалникът потърсил за съвет Сун Пинг - мъдрия потомък на Сун Зи, който написал прочутата книга “Изкуството на войната”. Тиен Чи казал на Сун Пинг: “Моля те, научи ме как да победя краля?” Мъдрецът се замислил за момент. После казал: “Господине, когато кралят изпрати коне от трети клас да се състезават, вие изпратете коне от втори клас. Когато кралят изпрати коне от втори клас, вие изпратете вашите от първи клас, а когато кралят изпрати конете си от първи клас, пуснете с тях своите от трети клас. Така ще спечелите две от трите състезания.” Отговорът бил прост, но защо военачалникът не можал сам да се сети за него? Защото неговото его го било въвлекло твърде емоционално в сътезанията. Той не бил в състояние да погледне на ситуацията обективно. Той не приложил Правилното мислене.

Скъпи приятели, бъдете безмилостни в изследването на своите желания. Съдете себе си със същия здрав разум, с който бихте дали съвет на свой приятел.

Третата стъпка е Правилна реч.

Колко често думите ни са в услуга на нашето его. За да извлечем полза, ние клюкарстваме, преувеличаваме, избягваме да кажем цялата истина или вменяваме вина на другите, докато защитаваме нашата ненакърнима невиновност. Понякога, просто за да сме център на внимание, ние разказваме неприлични случки и цинично се шегуваме. Ние си мислим, че думите не са като делата, че те имат малка сила и кратък живот и че някак си ще изчезнат заедно с въздуха, с който сме ги изрекли. Но думите притежават сила. Те могат да съществуват вечно, да лекуват, както и да нараняват. Правилната реч ни предпазва от изричане на лъжи, обиди, обвинения или от хвалби за нашите постижения. Тя ни учи да говорим подкрепящи слова, да изричаме думи на опрощаване, признание и поощрение за чуждите постижения. Никога не подценявайте силата на думите. Позволете ми да ви разкажа един стар разказ за въздействието на тяхната сила.

В един парк, в хубав пролетен ден, били наизлезли множество хора, за да се порадват на зелената трева, цъфтящите дървета и растения. Измежду тях били и двама слепи просяци. Първият носел табелка, на която пишело: “Аз съм сляп.” Повечето хора минавали покрай него и продължавали да се любуват на гледката. Вторият се справял значително по-добре. Почти всеки, който минавал покрай него, пускал монета в неговата чаша. Някои дори се връщали обратно, след като го били подминали, и му оставяли своята монета. Той носел табелка: “Аз съм сляп, а сега е май.”

Скъпи приятели, преди да решите дали да кажете нещо, спомнете си за слепеца, който прозрял колко голяма промяна може да донесе една кратка фраза.

Четвъртата стъпка е Правилно действие.

1. Будистът дава обет за ненасилие. Това не означава, че той не трябва при случаи да защитава живота си или живота на същества, които са под негова грижа, а че не бива да предприема враждебни действия срещу другите. Но как стоят нещата за самия него? Той също спада към тези, към които не трябва да предприема враждебни действия. Мирът не е само отсъствие на война. Загрижеността не е агресивно състояние, но не е и спокойно състояние. Човек, който е в кома, не воюва, но не е и в покой. Покоят е състояние, което се постига и поддържа целенасочено. Въздържането от насилие само по себе си не е достатъчно, необходимо е се работи за създаване на хармония, благосъстояние и здраве. Пушенето например е неблагоприятно не само за здравето на пушача, но и за здравето на околните. И в двата случая пушенето попада под забраната на правилото за ненасилие.

Когато това е възможно будистът трябва да се въздържа от ядене на месо. Казвам “когато е възможно”, защото това правило не е абсолютно. Много хора, например живеещите в арктическите региони, нямат друга възможност освен да се хранят с риба и други морски същества. Те няма как да отгледат градина в тундрата. Ние не бива да отказваме Дарма на хора, защото естествената среда не предразполага към вегетарианска диета. Но там, където има зеленчуци в изобилие, няма причина да се яде месо. От друга страна вегетарианството води до добро здраве и по тази причина също трябва да бъде прилагано. Упражненията, и по-специално Тай Джи Куан или Ки Гонг, освобождават от агресивността и гнева и имат здравословен ефект върху тялото. Йога също е много полезна.

2. Будистът дава обет да говори истината, не само в своя социален живот, но също така и в бизнес делата си. Всякакви извъртания и измами се изключват от правилото. При каквито и обстоятелства да жертваме истината с цел спечелване на някакви въображаеми облаги, ние се спускаме по спирала в света на объркаността.

В Токио имало двама търговци, които след години на съперничество, изпълнено с взаимни измами и конспирации, загубили напълно доверие един към друг. Веднъж те се срещнали на железопътна гара. Първият търговец попитал: “Накъде си тръгнал?” Вторият се замислил за момент и отвърнал: “За Кобе.” Първият ахнал: “Ти, лъжецо! Казваш ми, че заминаваш за Кобе, защото искаш да си помисля, че в действителност отиваш в Осака. Но аз предвидих това и сега ЗНАМ, че ти отиваш в Кобе.”

Скъпи приятели, подобен е резултатът дори и от най-малката лъжа. Нашата репутация е като етикет върху карго кашон. След като веднъж сме били признати за измамници и лъжци, ние поставяме намеренията си, без значение колко чисти са те, в полето на съмнението и недоверието.

3. Будистът дава обет да не си присвоява собственост, която не му е била дадена. Това е правилото, насочено срещу кражбата.

Някои хора си мислят, че това правило се отнася за джебчийте и промъкващите се по домовете крадци. Тоест щом не става дума за пребъркване, влизане с взлом или уличен грабеж няма защо да се грижим за това правило. По тази причина те не изпитват угризение и разкаяние за извършени дребни кражби или други подобни присвоявания.

Но какво значи неплатен дълг? Не е ли това кражба? Какво е взимането на нещо на заем и невръщането му? Не е ли кражба? Какво е да повредиш чужда собственост, докато я ползваш, без да компенсираш собственика за повредите? Не е ли вид кражба? Понякога ние действаме сякаш имаме право да присвоим собствеността на някого, защото друг си е присвоил нещо наше. Златният принцип за такива случаи гласи, че ние не трябва да правим на другите онова, което не желаем да бъде направено на нас. А се получава така, че ние извиняваме и пренебрегваме нашите кражби и не чувстваме разкаяние за тях. Една древна сентенция гласи: “Крадецът съжалява, защото ще бъде обесен, а не защото е крадец.” Ако, преди да извършим нещо, ние изследваме неговата моралност и възможни резултати, никога няма да ни се наложи да мислим за бесилката.

4. Будистът дава обет да спазва морал в сексуалността, да бъде скромен и с чувство за отговорност.

При разглеждането на това правило става ясно колко лесно се нарушават всички останали. Заради страстта си човек би извършил кражба. За задоволяване на страстта си мъжът би опитал да напие жената, която желае, би я мамил с фалшиви обещания. Когато я третира и се възползва от нея по такъв начин, нима не я наранява?

Със същата непоколебимост, с която заклеймяваме неморалността, ние отдаваме дължимото на наравствения живот. Много благодат се въздава на добродетелните хора, на онези, които са чисти, когато не са семейни, или спазват свещените обети на брака. Най-голямото лицемерие идва при отстъпления от изискванията на правилото за нравствеността. Не е ли обикновено явление мъже яростно да пазят дъщерите си и в същото време да кроят планове за покваряване на нечии чужди дъщери? Или стриктно да охраняват своите съпруги, докато се опитват да съблазняват чуждите? Ако такъв човек убие друг, който е прелъстил неговата дъщеря или съпруга, той ще очаква от съда да погледне на него като жертва и да му опрости вината. Обаче, когато той изкушава и прелъстява, вижда себе си в героична светлина. Не ли това тъжна и жестока истина?

За човека е трудно да победи похотта. Изкушенията са повсеместни и безкрайно разнообразни. Но ако човек използва част от своята енергия, която пропилява за сексуални изживявания, той би осъществил действителен духовен прогрес. Всички достойни хора са единодушни за суровостта на тази борба. Дори Буда е казал: “Ако трябваше да преодолявам друго препятствие, подобно на сексуалността, никога нямаше да да успея.” Добрия хумор на Буда, неговата скромност и откровеност трябва да ни дават кураж.

5. Будистът дава обет да се въздържа от алкохолни напитки и други опияняващи средства.

Някои казват: “Едно питие от време навреме няма да навреди никому.” Но дори пиещите от време навреме са в категорията на пиещите въобще. Това е като приказката за “мако бременната”. Една жена или е бременна, или не. Определението “от време навреме” е незключена врата, през която може да влязат всякакви крадци. Въздържателят или е такъв, или не е. Опитът показва, че най-добрият начин да се разреши този проблем е като се избегне. Пълното въздържание е най-добрият начин да се следва това правило. Пиещият само понякога остава трезвен - обикновено когато не среща проблеми, но когато е поставен под силен стрес, той лесно може да се подаде на опасното бягство в пиянството. Веднъж станал жертва на алкохола, той открива, че и едно питие е много, а сто не са достатъчни. Алкохолът освобождава нашите задръжки и ние започваме да задоволяваме егото си. Той ни кара да погазваме нормите на скромността и приличието и после да приписваме всичко на пиенето, а не на нас, които сме отговорни за пиенето.

Често си казваме, че пием, заради удоволствието, но когато питиетата притъпят сетивата ни, за какво удоволствие говорим. Или дори ако изпитваме нещо, то каква е неговата ценност, щом после трудно си спомняме за него. Нерядко срещано явление е човек да извърши неморални деяния по време на опиянението си и след това да изпитва отвращение от себе си. После същият този човек използва това чувство на отвращение като повод да пие отново. Нека вместо това този човек да се устреми към осъзнаване на своята истинска същност, своята Буда природа. Нека вместо това този човек да научи, че вътре в себе си ще намери истина, спокойствие, радост и свобода. Ако беше възможно да окачим проблемите си на лозата и да ги затворим в бутилка, всички на света щяха да са винари и пияници.

Скъпи приятели, една стара поговорка гласи: “In vino veritas”, което означава “Във виното е истината” или ще рече, че там ще намерим истина, ако изпием достатъчно количество. Но единствената истина, до която е довела прекомерната употреба на вино, е, че животът в Самсара е тежък и болезнен.

Петата стъпка е Правилен начин на живот.

Очевидно е, че щом не можем да извършваме непозволени неща за забавление, не можем да ги вършим и за придобиване на облаги. Но всеки начин на живот, който е честен е и почтен. Честната работа е честна работа. Не съществуват благородни и срамни професии. По определени причини обаче този принцип не е толкова елементарен, колкото изглежда. В Индия например традиционно съществува кастова система. Каста на свещениците, каста на войните, каста на търговците, каста на работниците и на най-долното ниво каста на “недокосваните” или на парийте. Когато човек е роден в някоя каста, той остава в нея до смъртта си. Той не може да скача от една работа на друга. Без значение колко талантлив и интелигентен е, ако е роден, да речем, в семейството на селскостопански работници, това ще е единствената позволена за него работа. Днес кастите не са толкова твърдо отграничени, но по времето на Буда това разделение е било ненарушимо. Въпреки закона Буда отказал да приеме такава несправедлива система. Той пренебрегвал закона изцяло и хората го харесвали и за това. Той бил принц, но не поставял себе си над хората от по-долно потекло. А в действителност повечето от онези, с които контактувал имали по-ниско потекло от него. Когато човек е принц, няма много хора, превъзхождащи го в социалната йерархия. За Буда социалният ранг или професията на даден човек нямала значение. Виждате ли, Буда притежавал Окото на Прозорливостта. Набожното лицемерие не можело да го заблуди. Стигало само да погледне някой човек и веднага разбирал колко благочестив е той.

По негово време близо до Шравасти живял един парий на име Сунита - човек, който стоял толкова ниско в социалната стълбица, че дори не му било позволено да работи, за да се изхранва. Той бил “недокосваем” и никой не би се осмелил да наруши кастовите закони и да го наеме на работа. Той печелел пари от изхвърлени цветя. Всеки ден ходел на градското бунище и тършувал из изхвърлените повяхнали цветя за някое, което още пазело свежестта си. Сунита подреждал тези цветя в букети и ги продавал на улицата. Възможно е да е имало още хора в Шравасти, които са били бедни като Сунита, но със сигурност не е имало по-бедни от него. Въпреки своето мизерно състояние Сунита бил постигнал Просветление. Той бил кротък и обичлив човек. Излишно е да се казва, че той бил чувал проповедите на Буда и бил преданоотдаден вярващ. Един ден Буда, начело на процесия, минал по пътя край бунището, където Сунита ровел за цветя. Щом видял процесията, Сунита се прикрил зад един камък. Но Буда вече го бил видял и със своето Око на Прозорливостта разпознал в негово лице просветления човек. “Здравей, подвикнал му той. Бъди така добър и се покажи да те видя.” Сконфузен, Сунита бавно излязъл от прикритието си и застанал прав, с наведена глава и молитвено събрани длани пред лицето. “Защо се криеш зад камъка, попитал го Буда.” “Благословени, отвърнал Сунита, не бих желал гледката, която прдставлявам да бъде обида за очите ти. Аз не съм достоен за погледа ти.” Много от хората в процесията били съгласни с казаното. Някой подръпнал ръкава на Буда, опитвайки се да го накара да подминат нещастника. “Той е нечист, казали, той е буклучар и “недоксваем”.” “Наистина ли, попитал ги Буда, пристъпвайки през купчина буклуци, за да постави ръка на раменете на Сунита. Виждате ли, аз го докоснах и той все още е жив.” Тогава Буда попитал Сунита: “Добри ми господине, ако нямаш задължения по отношение на работата, би ли склонил да ми помагаш в моята свещеническа дейност? Аз се нуждая от такъв добър работник, като теб.” Със сълзи на очите Сунита се съгласил. Известно е, че до края на живота си, съгласно волята на Буда, Сунита винаги стоял съвсем близо да него, така че той да може винаги да го докосне с ръка.

Шестата стъпка е Правилно усилие.

Ние упражняваме това правило, когато прекъсваме лоши навици и развиваме добри. Това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Известно е, че умението идва с практиката, но за да практикуваме духовните уроци, които сме научили, е необходимо да имаме подходящи възможности. В Чан ние трябва да знаем, че всяка глътка поет въздух е възможност за практика. Хората мислят, че светът им пречи. Те не разбират, че сами са пазачи на вратите на своите умове и са в състояние лесно да затворят и заключат тези врати. Ако хората са обезпокоявани, то е защото пазачът е напуснал, като е оставил вратите отворени.

Някои хора, които са неспособни да контролират собствените си умове, се опитват да контролират умовете на другите. Те откриват, че е по-лесно да опиташ да насочваш стотици чужди умове, отколкото да управляваш собствените си мисли. Именно такава ситуация е имал предвид Буда, когато е казал, че човек, който победи в битка десет хиляди мъже, не е толкова велик герой, колкото онзи, който победи себе си. Всеки ден в нашата деятелност ние трябва да се придвижваме напред към целта - Просветление и самоосъзнаване. Ако имаме познати, чиято компания ни тласка в друга насока, трябва да избягваме контактите с тези познати. Ако времето за медитация не ни стига, защото сме прекалено заети с ходене по клубове, хобита и спорт, трябва да намалим тези занимания. Необходими са ни съзнателни усилия, за да придобием покоя на Чан. Духовното спокойствие се придобива с практика. Някога един мъдър мъж е казал , че умът на истинският последовател на Чан не може да бъде хвърлен в страх или отчаяние, защото независимо дали живее в добри или лоши времена, той поддържа неизменно спокойствие, като часовник, който дори при буря продължава своя неизменен ход.

Седмата стъпка е Правилна внимателност.

В допълнение към поддържането на умовете ни фокусирани върху нашата мантра, ако сме се заели с този метод, или при изследването на овладените мисли, позволяващи ни да отличим истинското от лъжливото, когато работим с този метод, ние също така трябва да бъдем внимателни за причините и последствията от действията ни. Скъпи приятели, не бива да позволяваме дори ден да отмине, без да сме мислили за нашето поведение. Направили ли сме всичко необходимо в помощ на другите и за запазване на тяхното спокойствие? Извършили сме нещо несъвместимо с будистката Дарма? Били сме дребнави или тесногръди? Горделиви или мързеливи? Лакоми или алчни? Завистливи или гневливи? Не сме ли опетнили себе си или другите с похотливи думи и действия?

Да видим собствените си грешки не е лесно. Понякога се насилваме да го направим, но не забелязваме нищо. Ако през нощта се изправим в силно осветена стая и се взрем в тъмния пейзаж отвън, всичко, което ще видим, е нашето отражение в съклото на прозореца. Ще видим нещо, което вече знаем - ние и ограниченото пространство, в което се намираме. Ако искаме да видим отвъд себе си, трябва да изгасим светлината. Ние трябва да затъмним нашето его и напълно да го изключим. Едва след това ще сме способни да виждаме през прозореца.

Осмата стъпка е Правилна медитация.

1. Хуа тоу.

Скъпи приятели, древните мъдреци са казали: “Ако човек иска да е щастлив за един час, той се нахранва с хубаво ядене; ако иска да е щастлив една година, той се жени; ако иска да е щастлив цял живот, той поддържа градина; ако иска вечно щастие, той изследва хуа тоу.”

Какво е хуа тоу? Хуа тоу означава “предна дума”, или “дума-глава ” противоположно на хуа уей, което значи “опашна дума”. Да предположим, че покрай нас минава куче. Най-напред ние ще видим неговата глава, после тялото му и накрая опашката. Дотук добре. Предната дума - хуа тоу - е точката, от където произлизат всички мисли. Точката преди да се появи “тялото” на его-съзнанието. Опашката са последващите мисли. Ще се занимаем с опашната дума по-късно. В древни времена за съществено се смятало само постигането на спокоен ум при осъзнаване на Буда природата. Бодхидхарма е говорил за “утихване на ума”, Шестия Патриарх - за “възприемане на собствената природа”. И двамата посочвали простото разпознаване на истинското състояние на ума като неопетнена чистота. Но това посочване не било толкова просто, колкото звучало. С годините Чан придобива популярност и привлича хора с различно ниво на способности. Много от тях твърдели, че са намерили лесен път към чудесното състояние на Просветлението. Те се хвалели, че притежават драгоценните скъпоценности на Дарма, но описваните от тях скъпоценностите били части от съкровища, които те били видяли у други. Истинските майстори на Чан, разбира се, различавали фалшивите претенции от истинските притежания. Но за начинаещите било трудно да отграничат лъжата от истината. Учителите, загрижени за объркването, което такава изкривена информация би причинила у последователите, решили да изобретят методи за проверка и унифициране на постиженията. Едно от тези изобретения бил хуа тоу. И така, какво е хуа тоу? Това е изказване, целящо да концентрира мисълта в единична точка, точката, която е в “главата” на Автентичния ум, точката непосредствено преди мисълта да навлезе в его съзнанието. Хуа тоу може да бъде изразено по множество различни начини, но всички се свеждат до фундаменталния въпрос - “Кой съм аз?” Без значение как въпросът бива формулиран, отговорът трябва да бъде намерен в мястото на самото му произхождане, в извора, в Буда природата. Егото не е в състояние да отговори на този въпрос. Очевидно бързите и повърхностни отговори нямат стойност. Когато питаме: “Кой е този, който сега повтаря името на буда?” - ние не бива да отговаряме: “Това съм аз, Буда природата” - и да се задоволим с това. Ние трябва да се запитаме: “Кой е “аз”?”. Ние продължаваме нашето изследване и вътрешна конфронтация. В нашите умове се разгаря гражданска война. Егото се бори с егото. Понякога то е в печеливша, понякога в губеща позиция. Битката продължава. Какво е онова, което прави умът ми съзнателен за моето “аз”? Какво в края на краищата е моят ум? Какво е съзнанието? Тези въпроси стават все по-проницателни и започват да ни обсебват. Кой съм аз? Как разбирам кой съм аз? Тези въпроси се въртят и въртят из нашия ум подобно на изтощени, но упорити боксьори. Понякога може да искаме да изоставим хуа тоу, но откриваме, че не можем да освободим ума си от него. Гонгът не звънва, за да се оттеглим на почивка. Ако не ни се нрави боксьорската метафора, бихме могли да я заменим и да кажем, че хуа тоу витае в нас като мелодия, която не можем да спрем да си напяваме. Ние сме в позиция на постоянно предизвикателство, постоянна борба. Излишно е да споменаваме, че хуа тоу не бива никога да дегенерира в празен израз. Много хора мислят, че могат да оставят настрани хуа тоу като в стъклена витрина и да се отдадат на движенията на ангажираността. Когато умовете им са някъде другаде, устните им се движат: “Кой повтаря името на буда?” Това е папагалски метод, не метод на Чан. Хуа тоу има значение. Това е въпрос с отговор и ние трябва решително да се стремим да го открием. Знам, че “кой съм аз” изглежда прост въпрос, на който сякаш всеки би могъл да отговори без затруднение. Но това не е никак лесен въпрос. Често той е изключително объркващ. В действителност много хора достигат в живота точка, където, отделно от Чан техниките, започват да се чудят кои са. Ще дам пример с жена на средна възраст. В този момент жената може да е стигнало до положение, при което тя не е сигурна коя всъщност е. Тя е в онова, което днешните психология определя като “криза на идентичността”. Да речем, че децата и вече са порастнали и са поели по свой път, а нейният съпруг повече не я намира за привлекателна. Тя е потисната и объркана. Изведнъж осъзнава, че в досегашния си живот се е самоопределяла чрез хората около нея. Тя винаги е била нечия дъщеря, сестра, служителка, съпруга и майка. Тази жена започва да се чуди: “Коя съм аз, ако не съм нечия дъщеря, сестра, съпруга, майка и т. н. ? Коя всъщност съм аз?” Тя, може би, ще направи преглед на живота си и ще види, че когато е действала съобразно потребностите на някои хора, тя не е обръщала внимание на други, които са се чувствали пренебрегнати. Тя може да види, че първите са приемали направеното от нея за тях сякаш тя е била длъжна да го прави, а останалите са се чувствали пренебрегнати и са я критикували. Това, че от една страна тя е била приемана като даденост, а от друга критикувана, и е причинило немалко разочарования. И още по-лошо - тя може да разбере, че служейки на тези външни социални взаимоотношения е пренебрегвала своя вътрешен духовен живот. Сега тя се чувства духовно празна и се пита защо е служила толкова много на други хора и никак на своята Буда природа. Но тези две страни са свързани. И това не е еднопосочна връзка. Дали не защото желаем да бъдем обичани, уважавани, внушаващи страхопочитание или обожавани, ние позволяваме и насърчаваме привързаносттите си? Не са ли нашите желания по отношение на хора, места и неща от самсаричното съществувание, които предизвикват у нас болка и страдание? Това, разбира се, са причините.

Някога един човек работел в търговията с хранителни стоки. Всеки ден той крадял по нещо от работата си и го носел на своето семейство. Жена му и децата му били силни и здрави и използвали парите, които биха дали за храна, за купуване на дрехи и други неща. Те му казвали, че той е най-добрият съпруг и баща на този свят. След време неговият брат, виждайки благополучието на семейството, го помолил да краде храна и за него. Мъжът се съгласил. Брат му бил във възторг от него. Наричал го “най-добрият брат, който човек може да има”. После негов съсед и приятел, който имал финансови проблеми, поискал помощта му и мъжът откраднал храна и за него. Съседът му бил много благодарен. “Ти си най-добрият съсед, за който човек може да мечтае, казвал му той.” Мъжът се чувствал високо ценен и важен. В своето желание да бъде обичан и уважаван той не осъзнал как се превърнал в обикновен крадец. По-късно той бил заловен и осъден да прекара години в затвора. Кой от хората, на които той бил помогнал, поискал да смени мястото си с него? Никой. Кой от тях поискал да върне дори половината от това, което бил получил? Никой. За своя изненада мъжът установил, че семейството му се срамува да признае, че той е част от него. Научил и как неговият приятел и съсед изразява облекчението си, че такъв крадец най-после е отишъл в затвора. Така че, когато се питаме кои сме ние, трябва да обмислим глупавите си желания и жалките начини, по които нашето его иска да постигне висока оценка за себе си.

Когато питаме: “Кой съм аз?”, ние трябва да сме наясно дали идентифицираме себе си в аспекти на благополучие и социално положение. Какво би станало, ако загубим парите си или бъдем изхвърлени от дадено общество заради непредставителен произход? Сме ли ние нашите банкови сметки, нашето родословно дърво, нашият социален кръг? А как стои въпросът с нашата работа? Сме ли ние нашата професия? Ако някой музикант си повреди ръката и повече не е в състояние да свири на своя инструмент, той престава ли да съществува? Дали той вече не е човек, след като е престанал да бъде музикант? Самоопределяме ли се във връзка с националността си, местоживеенето си, езикът, на който говорим, или отборът, на който сме привърженици? Ще загубим ли част от себе си, ако се преместим на ново място? Сме ли ние нашето тяло? Щом човек притежава глава, торс и четири крайника, какво става, когато загуби два от крайниците си? Е ли той само две трети човек? Помислете си колко глупаво би било, ако такъв човек и неговият брат трябваше да делят наледство и брат му поиска, заради неговите липсващи крайници, той да получи само две трети от полагаемия му се дял. Може би ние идентифицираме себе си с нашето его, със съзнанието си за “аз”, “мой”, “съм”. Но какво се случва, когато спим? Ние преставаме ли да съществуваме? Какво става, когато вниманието ни е изцяло фокусирано върху някой проблем, някоя драма или хубава музика? Какво става, когато медитираме и напълно загубим съзнание за “аз-а”? Дали светците, които са елиминирали своя “аз” са престанали да съществуват? Буда Шакямуни, които преодолял своя индивидуалност като Сидхарта и бил наричан Татхагата - Истинска реалност, Реалността сама по себе си - дали той е престанал да съществува, след като вече нямал его природа?

В опитите си да отговорим на хуа тоу “кой съм аз”, или “кой повтаря името на буда”, ние трябва да изследваме илюзорното самоопределяне, нашите променливи обусловени, самсарични идентификации. Тогава хуа тоу ще ни разкрие много.

Скъпи приятели, прекъснете старите привързаности. Разтворете самолюбивите си аз-изображения и специални взаимоотношения и създайте вместо тях скромна и широка разностранност. Не търсете приятели. Опитвайте се просто вие да бъдете приятелски настроени, да уважавате хората и се отнасяте към тях с доброта и внимание. Не се ограничавайте само със почтителност към родителите си, но бъдете внимателни към всички възрастни хора. Веднъж щом се откъснем от конкретни взимоотношения и се отворим за всички хора, у нас изниква нова сила.

Хуа тоу - “кой съм аз” - е ваджра меч, който след като бъде овладян, ще отсече объркващото ни его. Хуа уей, или опашната дума, проследява мисълта обратно до нейния извор. Това също може да бъде много полезно. Да вземем за пример едно дете, което в компанията на свои приятели задава на баща си следния въпрос: “Ще ходим ли до морето следвашата събота и неделя?” По стечение на обстоятелствата бащата отговаря: “Не ме занимавай с глупости!” - и отпраща детето, оставяйки у него чувство на объркване и болка от отхвърлянето. Отговорът може да бъде хуа уей. Мъжът може да се запита: “Защо реагирах на детето си по този начин? Защо изведнъж толкова се ядосах?” Той помни, че преди детето да дойде при него настроението му е било добро. Тогава кое в този въпрос го изважда от равновесие? Той започва да се вглежда във всяка една дума. Дали думите “събота и неделя” са причината? Какви асоциации пораждат у него те? Ако не открие нищо, той се заема с думата “море”. Започва да прехвърля спомените си за морето. Той оглежда много случки и изведнъж се натъква на една, която го смущава. Той не желае да мисли за нея, но изискванията на хуа уей го карат да го направи. Зашо споменът го смущава? Какво е толкова неприятно в него? Той продължава да изследва това събитие, докато накрая се добира до корена на проблема. Скъпи приятели, тази коренна причина със сигурност ще засегне гордостта му и мнението му за себе си. Но само ако се вгледа в нея по начин, който да направи преживяното ясно видимо, той ще бъде способен да погледне на случката от различен ъгъл, от по зряла гледна точка. Възможно е този неприятен опит да включва грубо третиране на мъжа от страна на неговия баща, когато е бил малък. В такъв случай той ще разбере, че всъщност е проектирал лошото си преживяване на морето върху своето невинно дете. Така той ще е способен да поправи рязкото си отношение и същевременно неговият характер ще получи развитие. Когато човек се концентрира в достатъчна степен върху хуа уей, се получава така, че кучето захапва своята опашка и човекът може с едно “захапване” да стигне от опашката до главата.

Понякога хуа тоу работи като инструкция, ръководство, което ни помага да се справяме с живота. Този род хуа тоу ни поддържа и ръководи по трудния път към Просветлението.

Преди много време при Чан учителят Уай Джу от планината Ланг Йе дошла жена, негова ученичка, за да получи наставление. Учителят и дал хуа тоу “да бъде”. Казал и, че ако тя използва умело това хуа тоу, ще отсече като с коса илюзорността и ще постигне Просветление. Жената вярвала на своя учител и имайки силна решимост да успее работела и изостряла своето хуа тоу. Да бъде. Какво да бъде? Кой да бъде? Какво е бъдене? Тя все повече и повече изостряла острието. Домът и изгорял и когато хората дотичали при нея и казали тя бавно притворила очи и прошепнала: “Да бъде.” Синът и се удавил и когато хората дотичали и и казали, тя затворила очи и казала: “Да бъде.” Веднъж тя започнала да приготвя за вечеря пържени в тесто ябълкови парчета. Приготвила тестото и загряла мазнината. Изсипала един черпак от тестото в мазнината и то зацвъртяло. В този момент шумът от цвъртенето отекнало в ума и и тя получила Просветление. Хвърлила тигана с горещата мазнина на земята и започнала да скача, пляскайки с ръце и смеейки се. Съпругът и помислил, че си изгубила ума. “Какво стана, извикал и той. Какво да направя.” Жената се обърнала към него и му казала: “Да бъде. Просто да бъде.” После отишла при учителят Уай Джу, който потвърдил, че тя се е сдобила със Свещения Плод.

Дръжте хуа тоу в ума си, когато правите нещо, което не изисква вашето внимание. Естествено ако карате самолет, не би трябвало да мислите за вашето хуа тоу. Търсенето дали кучето има или не Буда природа няма да е уместно, ако заради това катастрофирате. Карането на автомобил също е нещо, което изисква пълно внимание. Не бива да рискувате да убиете нечий чужд малък “аз”, докато се опитвате да унищожите своя. Но има много периоди от деня, когато спокойно може да работите върху хуа тоу. Обикновено ние се стараем да запълваме тези периоди с повърхностни занимания. Играем глупави игри, решаваме кръстословици, слушаме радио, клюкарстваме или наблюдаваме някое спортно събитие. Това време трябва да използваме да работим с хуа тоу. Никой не може да кажа кога ще дойде магическия момент.

В Китай ние наричаме отрязаните месни парчета в магазина “чисто месо”, защото те не са смесени с други месни компоненти, както е например при колбасите. Понякога “чисто месо” означава най-доброто парче. Това е, което хората винаги искат от месаря. Чисто - или най-доброто - месо.

Имало един човек, който мислел над хуа тоу: “Кой има Буда природа?.” Всеки ден той минавал покрай една месарница на път за работа. Там често слушал как хората говорят за “чисто месо”, но не обръщал внимание на това. Веднъж една жена купувала месо и както си му е обичаят поискала от месаря “чисто месо”. Тя му викала: “Дай ми чисто месо!” Нейната настоятелност подразнила месаря и той и извикал в отговор: “Кажи ми кое месо не е чисто?”. Мъжът чул този гневен вик и внезапно осъзнал, че всяко парче месо е “чисто месо” или казано по друг начин - всеки човек притежава чиста Буда природа. Кой има Буда природа?... Ха!... Кой е този, който няма такава. Мъжът получил Просветление в същия този миг. Той бил толкова въодушевен, че тичал и скачал наоколо, повтаряйки безспирно: “Кое парче не е чисто? А? Кое парче не е чисто?”. Тази лудост ние наричаме болест на Чан. Тя не продължава дълго - може да минат няколко дена, преди човек да се успокои, но това е една чудесна болест. За щастие за нея няма лекарство.

Един монах веднъж попитал учителят Жао Жоу: “Какво става, когато най-накрая човек достигне състояние на отсъствие на сетивност?” Учителят Жао Жоу отвърнал: “Той го оставя на земята”. Монахът не го разбрал. Тази загадка станала негово хуа тоу. “Как някой може да положи на земята отсъствието на нещо?” Той обмислял и обмислял това, но не успявал да разбере. Тогава се върнал при учителят Жао Жоу и го попитал: “Как някой може да остави липсата на нещо?” Отговорът на учителя бил: “Каквото не можеш да оставиш, го отнеси със себе си.” В този миг монахът получил Просветление. Виждате ли, учителят Жао Жоу знаел, че единственото нещо, което не можем да положим на земята е нашата Буда природа. Тя е и единственото нещо, което ние в действителност можем да отнесем със себе си. Хората обикновено си представят, че трябва да оставят пари, слава и власт, когато умрат. Егото също така не може да бъде отнесено при навлизане в Нирвана. Учителят Жао Жоу показал на монаха, че постигането на Просветление не е нещо, с което човек се хвали. Никой не може да каже “аз съм просветлен”, защото Просветлението е опитност, изключваща егото. Там егото е заличено и е постигната чистата Буда природа. Няма “аз”, който да претендира, че е просветлен. Това е най-благотворният и стимулираш опит. Всеки, който страда от болестта на егото, трябва да се излекува с доза Просветление. Това лечение е необратимо.

2. Медитация на звука.

Преди конкретните инструкции мисля, че е важно да раберем разликата между “домакин” и “гост”. В “Шурангама сутра” Ария Аджнатакондана поставя въпроса: “Каква е разликата между постоянното и приходящото?” Той отговаря чрез пример за пътник, който отсяда в една страноприемница. Пътникът вечеря, преспива и продължава своя път. Той не се установява в страноприемницата. Плаща сметката си и отпътува. Но неговият домакин, стопанинът на страноприемницата, не отива никъде. Той продължава да стои в станоприемницата, защото това е мястото, където живее. “Затова аз назовавам приходящото “гост”, а постоянното “домакин”, казва Аджнатакондана.” Ние определяме безбройните мисли на егото, които се появяват и изчезват в потока на съзнанието, като преходящи, пътници, които идват и си отиват и които не бива да бъдат задържани и разпитвани. Нашата Буда природа е домакин, който позволява на пътниците да си тръгнат, без да бъдат смущавани. Добрият домакин не бави посетителите с празни приказки, когато те са готови да отпътуват.

Така както домакинът не събира багажа си и не заминава заедно с гостите, ние не бива да следваме нашите приходящи мисли. Ние просто трябва да ги оставим да си отидат необезпокоявани.

Много хора се опитват да изпразнят ума си от мисли. Това е тяхната медитация. Те опитват да не мислят.Те мислят и мислят: “Аз няма да мисля.” Това е много трудна техника и не е препоръчителна за начинаещи. В действителност състоянието на “не-ум”, което те търсят, е високо духовно състояние. Има немалко други състояния, които го предшестват. Напредъкът в Чан е по-скоро като изкачване на планина. Започваме от ниското. Коя е нашата цел? Не върхът, а базов лагер номер едно. След като сме си починали в него, ние възобновяваме изкачването си. Но отново нашата цел не е върхът, а базов лагер номер две. Ние предприемаме изкачване към върха едва след достигането на последния лагер. Никой човек не би си и помислил да изкачи връх Еверест на един дъх. А върхът на Чан е по-висок от Еверест. Но в Чан всеки иска да започне от края. Никой не желае да тръгне от началото. Начинаещите биха могли да да видят върха от самолет, но това няма да е истинско изкачване, нали така? Ентусиазмът към постижението е онова, което кара хората да търсят кратки пътеки. Но самото пътуване е истинското постижение.

По-добър начин от целенасочените опити за изпразване на ума от мисли е медитацията на звука. При този метод ние сядаме и оставяме звуците да минава от едното ухо и да излизат през другото, образно казано. Ние сме като добър стопанин на страноприемница, който не занимава мислите-гости с празни разговори. Ако дочуем изсвирване на автомобилен клаксон отвън, ние не си казваме: “Този клаксон е от бентлито на господин Уанг. Чудя се къде ли отива?” Или, ако чуем детски викове, ние просто ги оставяме да отминат, без да казваме: “О, какво гръмогласно момче. Майка му трябва да го научи на по-добро поведение.”

Известно е, че в някои школи на Чан е прието да се удрят с пръчка онези, които показват признаци на заспиване. Там един човек патрулира нагоре-надолу с пръчка в ръка. Никой няма право да мърда и дори шум от дишане не е позволен, за да не се стигне до задрямване. В противен случай човекът с пръчката удря провинилия се. Но какво трябва да направим, когато някой възрастен монах или монахиня задреме в залата за медитация? Трябва ли да ги удряме с пръчка? Дали не объркваме мързелът с дрямката? Може би задрямалият е стоял буден цяла нощ, грижейки се за някой болен. Трябва ли да го наказваме, когато вследствие умората дрямката го завладее? Не. По-добре да му предложим силен чай. Ако той иска да се оживи, изпива чая. Ако има нужда от лека дрямка, трябва да го оставим да си почине. Понякога шумното дишане и умората са болестни симптоми. Трябва ли да наказваме болен човек и да увличаваме неговия дискмфорт? Не. Това не начинът на Чан. Какво трябва да направим, когато сме сигурни, че този шум не се дължи на умора или болест? Трябва да употребим звуците от такива движения и дишане както употребяваме сигнала на автомобилен клаксон или детските викове. Отбелязваме звука, без да мислим въобще за него. Не бива да позволяваме на егото си да се внедри в този процес. Оставяме да го да премине през ума ни несмущаван, както гост на страноприемница. Гостът идва и си отива. Ние не тършуваме из вещите на госта. Не го задържаме с клюки и празни разговори.

Веднъж Буда накарал Манджушри да избере измежду различните методи за постигане на Просветление. “Кой е най-добър, попитал го той.” Манджушри веднага посочил методът на бодхисатва Авалокитешвара - умението на чуването - за най-добър. Помнете, че при медитацията на звука е важно да се отстрани егото от процеса на чуване и да се остави неоценяващата Буда природа да възприема звуците, улавяни от ухото. Където и да става това, ние приемаме мястото за Бодхимандала, за свещено място, където може да бъде постигнто Просветление. Няма нужда да сме в залата за медитация, за да практикуваме тази техника. Всеки ден в нашата деятелност ние можем да я практикуваме. Ние не бива да ограничаваме нашата практика до времето, което сме в залата. Всъщност залите са места за практика с минимални отвличащи условия за онези, на които им е трудно да задържат вниманието върху онова, което правят.

Понякога хората искат да посещават залата за медитация, защото желаят да бъдат карани да медитират. Те не биха практикували сами у дома си. Защо човек трябва да бъде принуждаван за такива хубави преживявания? Колко глупаво звучи това.

Някои хора посещават залата, за да се срещат там с приятели. Това е злоупотреба с Чан. По този начин Чан се превръща от път към Просветлението към поредния безкраен самсаричен път. Не е ли жалко това?

3. Медитация върху обект.

Понякога “гостът” не е само преходящ. Понякога той идва в страноприемницата с цел да поостане. В такъв случай домакинът трябва да му обърне специално внимание. Той не изследва госта, преди последният да се регистрира. Това е друг начин да се каже, че преди да седнем да медитираме, ние не се занимаваме с обекта на нашата медитация и не го изучаваме. Да предположим, че сме избрали за обект роза. Розата е чудесен обект за Чан медитация, защото тя е един от китайските дарове за световната аграрна култура. Розата може да завладее сетивата ни по много начини. След като сме постигнали спокойствие и сме регулирали дишането си, ние започваме като бавно затваряме очи и си представяме мислено роза. Не си позволяваме да се отвличаме с лични спомени, свързани с рози. Виждаме стеблото - колко то е дълго, дебело, колко е зелено и т. н. Виждаме бодлите, формата им, къде се намират и как са подредени. Отново не се занимаваме с наши спомени за това как някога сме се уболи на бодли на роза. Ние може да почустваме бодлите, но само в ума си. След това преминаваме към различните части на цветето. С помощта на нашите ботанически знания изграждаме розата - пестик, венчелистче, тичинки. Венчелистчетата са толкова меки. Какъв цвят са те? Цветния прашец е толкова жълт и дребен. Виждаме жълт прашец на близкото венчелистче ... Розата има аромат. Какво е специфичното ухание на нашата роза? Ние наистина го усешаме. Това е начинът да се медитира върху обект-роза и върху всеки обект. Помнете, че ние не си позволяваме да се отвлечем в мисли от рода на: “Розите, които аз си спомням ... или в спомени, когато сме давали или получавали рози.” Никакво мислене. Ние просто осъзнаваме розата във всичките и части и с цялата и сетивна доловимост. Не след дълго розата ще израстне в ума ни. Тя ще притежава изключителна красота, която можем да видим в една идеална Небесна роза. След това можем да извикаме от удоволствие. Не са много хората, зърнали Небесно съкровище.

4. Медитация върху името на Буда.

В будизма на Махаяна буда Амитаба, будата на Западната страна, играе много важна роля. Китайците произнасят Амитаба “Амитофо”. Повтарянето на името на буда е чудесна практика. Първо ние поддържаме в ума си образа на Амитаба буда. Ние също така признаваме нашия голям дълг пред него. Не е ли бодхисатва Авалокитешвара роден от неговата вежда? Какво би било спасението в Махаяна без многообичания Гуанг Ин (Авалокитешвара). Ние задържаме буда в ума си, докато повтаряме неговото име.

Какъв е погрешният начин за поватаряне на името на буда? Лесно бихме могли да го опишем. Представете си болен човек, на когото е дадена бутилка с пенецилинови хапчета. Представете си го седнал с неотворената бутилка в ръце как си повтаря: “Пеницилин, пеницилин, пеницилин.” Дали това ще го излекува? Не. Той трябва да пие от пеницилина. Той трябва да го глътне и абсорбира. Само повтарянето на името на лекарството няма да излекува болния.
 

  предишен          показалец           продължавам